Поредният ден. Поредните разочарования. Поредните нестихващи мисли за него. Тя бе така изискваща, че ù се струваше че той не се старае за нея. Нали знаете, тя бе от онези момичета, които имаха нужда от постоянно внимание за да се чувстват харесвани. Той обаче нямаше времето, за да ù го покаже. Тя, като всяка жена, обвиняваше него, без да се опита да го разбере. Упрекваше го, а не трябваше, но това щеше да го осъзнае малко по-късно, когато тя самата нямаше време за него. 
   Минаха се дни.. Чувствата ù все така бушуваха в изтерзаното ù сърце. Но идваше краят на учебната година. Тя трябваше да спре да отделя внимание на тези детски чувства и да се отдаде на учението. Беше толкова заета, че дори не обръщаше внимание на неговото "мило мое". Бе поставила уроците над него, така и трябваше. Тя знаеше, че е права, задето се старае да запази правилната за годините си ценностна система. Но вечер, точно преди да заспи, я обземаше тъга, че не му отдава вниманието си. Отпускаше тялото си и оставяше въображението ù да я отнесе в друг свят, където нямаше да ù се налага да стои далеч от него с дни. Докато гледаше тавана на самотната си стая, се пренасяше в друг свят, проследяваше стъпките си, които водеха към него и прегръдката му и му се отдаваше. Целуваше го, държеше го силно в обятията си, държеше го за ръка и аристократично изпъваше гръб в присъствието на приятелите му. Изучаваше извивките на устните му със своите и позволяваше на сърцето си да забие едновременно с неговото. Бяха едно цяло. Точно както тя копнееше да бъдат. Точно както си го бе представяла в самото начало, когато не знаеше нищо за него. Невинна усмивка заиграваше по отдавна грешните ù устни. Беше красиво, всичко това, което обаче беше плод на въображението ù.
    Реалността ли? Тя я хващаше за ръката всяка следваща сутрин. Вдигаше я от леглото и я принуждаваше да връзва косата си. Отнасяше я до бюрото ù и я навеждаше над учебниците ù. Всеки ден, един и същи изтощителен цикъл. Всеки ден, едни и същи мрачни мисли, свързани ту с урока по право, ту със задачите по математика, ту с това как да контузи някоя от преподавателките си. Нежната ù изтерзана душа желаеше бягство от тъмата, която покриваше дните ù. Прекрасното момиче, което отделяше един час да се оправя за няколкото часа в училище, за да направи впечатление, сега дори не обръщаше внимание на това. Онова момиче, което отделяше всяка минута извън училище за любимите си хора, сега четеше книга или учеше за поредния предмет, преподаван от учителка, която не харесваше нашата героиня. Време за любимите почти нямаше. Така малко по малко тя забравяше за него. Сега тя бе тази, която забравяше за момчето, което чакаше нейното "мило мое". Тя се променяше.
   Промяната в ежедневието на младото момиче, което мечтаеше да бъде дама, я отвеждаше до нови запознанства. Тези запознанства бяха все със странни индивиди, които я караха да влага смисъл в разговорите си. Тя бе забравила какво е да водиш стойностен разговор преди много време. Тя просто "лафеше" с хората около нея. Осъзна това, чак когато се запозна с най-уникалните хора, които бе имала честта да познава. Единият, срамежлив и прекалено умен, я караше да се чувства специална не заради външността ù, а заради интелекта ù, който според него никак не беше малко. Живееше далеч от нея, но кратките разговори с него я доближаваха до определянето ù като творец. Другият, с прекрасна външност и чувство за хумор, се грижеше за усмивката ù. Той бе по-голям от нея, но въпреки това говореха, сякаш се познават от друг, по-хубав живот. Младата госпожица изпитваше огромното държание да запази тези хора, да стане част от живота им и да ги нарича свои приятели.

  Всичко в живота ù се променяше. Бавно, но сигурно тя постигаше мечтания резултат. Бавно, но сигурно тя ставаше това, което трябваше.