Четвъртък е. Един от онези дни в края на декември, в които се чувстваш като шофьор, който току-що е слязъл от колата, върви бавно и от време на време се обръща назад, за да се увери, че е паркирал правилно.
Вървя към новия ден, но си мисля за изминаващата вече 2017 г., опитвайки се да я анализирам. Не съществува обаче някакъв механизъм за броене на моментите, в които човек е бил на върха на щастието. А може би наистина то не се намира на този прословут връх, а е някъде там – по пътя към него.
Няма как да измерим болката и разочарованието, които изпитваме. Но като че ли най-много боли, когато си счупил нещо - някоя своя прашна мечта или крилете на срамежливата си надежда, загубил си доверие в някого или нещо или си се отказал да бъдеш себе си.
Студено е. Крия голите си ръце в джобовете си, но усещам как зимата ги боде с невидимите си иглички - така, както само тя умее. Трябва най-после да си купя ръкавици.
Сиви облаци са надвиснали над новия ден като войник, който е нахлупил шапката си ...