ЧИКО ЧИКОВ ЖУРНАЛИСТ

В редакцията беше задушно и напрегнато. Утре трябваше да излезе юбилейният  брой на партийния вестник. Всички бяха под напрежение. Искаше се нещо изключително. Щяха да поднесат подарък на Първия – специално отпечатан брой на луксозна гланцова хартия. Той щеше  по-скоро да прилича на афиш на изгряваща „поп" звезда,  отколкото на вестник. Но такива бяха указанията на „втория”, който никога нямаше да стане първи, въпреки натягането, но това е друга тема. Чико седеше на бюрото си и се чешеше по оголяващото си теме. Никога не беше чувал и виждал плешива маймуна, но изглежда „човешките” му гени бяха допринесли за инфрагенетичните промени, настъпващи в горната половина на черепа му. Бюрото му беше разхвърляно както винаги и както на всичките му колеги. Той беше избутал бумагите на една страна, за да направи място за маймунския си задник. Беше много изморен психически.

          Преди седмица беше получил специално поръчение от Главния. Трябваше да напише статия за първенец в производството, и то жена. Но да бъде голяма личност. Къде да я намери и как да стигне до нея? Две нощи си мъчи мозъчето и нищо не можа да измисли. Оставаха само пет дни до излизането на специалния брой, а даже не беше  измислил заглавието на статията. Статията беше за първа страница, заедно с уводната и поздравленията на Първия. Седеше в кафенето на редакцията, пушеше като комин  и пиеше вече петото кафе. На съседната маса се бяха уединили секретарката на „Главния”  и Пешо „спортния”. Як мъж, вифаджия, с ниско чело и ниско подстригана коса. Жените умираха за него, бил с изключителни размери. Но секретарката го беше хванала яко и не му даваше възможност да шава много-много. Ето и сега, седнала плътно до него, под масата му правеше кефа. Чико отвратен се обърна на другата страна, за да не гледа този резиллък. До ушите му долетя гласа на Моллов, който споменаваше за някой си Александър Грин. Писател,  който можел да напише роман от 500 страници за намерена на улицата стара подкова. Чико хареса идеята. Щом тоя можел да напише роман за една подкова, то все щеше да напише една статия, гледайки снимката на една жена. А такава от месеци се търкаляше в чекмеджето на писалището му. Откъде се беше появила тази снимка, коя беше тази жена,  Чико нямаше представа. Дръпнати очи, късо подстригана коса, волева брадичка и твърд поглед. Ето ти типичния образ на една „трудова героиня”. Речено-сторено.

          Чико се прибра вкъщи, наля си чаша коняк „Златна котва”, взе топче хартия и няколко химикалки и залегна над статията. Снимката все още се търкаляше в чекмеджето  в редакцията, но образът на неговата „героиня” беше пред очите му. Най-напред ù избра име. Станка Първанова беше име достойно за „героиня на социалистическия труд”. На първа страница на юбилеен брой  не можеше да има  някой с  по-ниска титла.  Произходът ù не можеше да бъде друг, освен „работническо-селски”. Естествено тя трябваше да символизира яките връзки на пролетариата със напредничавите селски маси. Професия? Само тъкачка! Във всички филми героините бяха все тъкачки или доячки. Избра тъкачка, защото доячка имаше двуяко значение. Знае ли човек как ще го разтълкуват  по високите етажи на ЦК. Тъкачка беше прекрасна, достойна и престижна професия. Естествено под грижите на Партията, работничката-многостаночник щеше да се издигне до длъжността „главен директор”. За целта, след третата чаша  „Златна котва”, Станка завършваше „рабфак” - вечерно обучение и придоби титлата инженер по текстилни машини. Един-двама нейни професори бяха уволнени, докато  тя се дипломира, но това бяха „стари  глави”,  несъзнаващи революционните промени, хора, откъснали се от народа, научни работници. Ще ви отуча аз, си каза Станка след първата двойка и написа изложение до ГК на Партията за политическата грамотност на професора. Тоя империалист беше споменал за друг „герой на капитализма”, някой си Джеймс Кук. Хайде холан, стига с това чуждопоклонничество. Нашите и съветските учени бяха най-умни. Пардон „съветските и нашите”. Извинете, сбърках словореда.

          След трудните години на следването дойде триумфалното дипломиране и тържественото ù изпращане на специализация в  Съветския Съюз. Пътят на другарката Станка беше осеян от рози и партийни секретари, които считаха за свой  свещен партиен дълг, да  помогнат за издигането на тази достойна „дъщеря на народа”. Станка не им оставаше длъжна и ги приютяваше между яките си бедра. Ех, този стар маймунски навик на Чико да намесва и бедра във всичките си статии и този път не му се размина.

Веднага след завръщането си от СССР, другарката Станка веднага беше назначена за „Главен директор” на завода, където беше започнала кариерата си като чистачка в цеха за преработка на текстилни отпадъци. Посрещната  с речи и огромен букет червени рози,  жената от фотографията, търкаляща се в чекмеджето на Чико Чиков, беше издигната, образована, авторитетна, с поглед, вперен в светлото бъдеще, крачеше по пътя на социалистическото развитие на  страната и участваше активно в изграждането на „зрялото социалистическо общество”.

          Статията беше редактирана, коригирана, одобрена, набрана и подготвена за печат. Снимката беше увеличена, ретуширана, вмъкната в красива рамка. Редакционните фотографи показаха изключително майсторство при колажа, като закичиха едрите гърди на Станка с няколко ордена. Как се беше появила „звездата на герой  на СССР” сред българските трудови отличия никой не разбра. Навярно при колажа бяха използвали  официалния портрет на Леонид Илич. Чико Чиков беше извикан от „Главния”, похвален за този нов „творчески успех” и предложен за награда. Чико отиде в книжарницата за съветска литература,  купи портрета на Александър Грин, сложи го в хубава рамка и я закачи на стената над леглото си. Наля си чаша коняк „Плиска” и се загледа  в него. Голяма работа беше този човек.

          Настъпи юбилейния ден. Вестникът излезе в 48 пълни страници. На първата се мъдреха снимките на Първия, на Главния и на другарката Станка Първанова.  Както беше предвидено  в сценария на отдел „Печат” на ЦК на БКП, лично „Главният” поднесе единствения луксозен брой на „Първия”. Беше събота и всички празнуваха,  а  за чистачките на редакцията беше почивен ден.

          В понеделник сутринта „Главният”  дойде рано, тъкмо се канеше да влезе в кабинета си, когато леля Мара изскочи пред него разплакана и с юбилейния вестник в ръка. Ридаеше и думите излизаха от устата ù като нечленоразделна  реч. Пръстът ù сочеше портрета на другарката Станка Първанова, а в очите ù се четеше тъга и страх. Най-после взе дълбоко въздух и като залп го изхвърли в лицето на „Главни”.  „Това сам я на млади години, другарю Главен”. Домусчиев замръзна. Не можеше да повярва на ушите си. Идваше му да я смаже, да я изхвърли моментално от сградата. Никой не можеше да си позволи  да се подиграва с него, а камо ли една чистачка. Тя работеше тук от десетки години, но той никога не беше се вглеждал в  нея. Когато го назначиха за партиен секретар на редакцията, тя вече работеше тук. Чистеше, както и сега. Вероятно е била по-млада. Но кой забелязва чистачката? Тя е инвентар на редакцията, като бюрата, столовете, пишещите машини, кафеварката.

„Главният” се вкамени и  далечен спомен изплува в съзнанието му. Беше в София отскоро и вуйчо му го уреди за партиен секретар на редакцията. Нали беше син на ятак - активен борец. Всички врати бяха отворени за него.

Беше късно вечерта, след поредното заседание на партийния комитет, беше останал да прибере бумажките си, разхвърляни по масата. Някой почука на вратата и влезе чистачката. Искала да изчисти и неговия кабинет, защото закъснявала и щяла да изпусне и последния автобус за село. Тя беше измела пода, изхвърлила кошчето за боклук и тъкмо  се беше качила на един стол, за да забърше стъклата на библиотечната секция, когато погледът му попадна на нея. Седнал на стола пред бюрото си, пред очите му се откриваше невероятна картина. Чифт бели, яки,  голи бедра го гледаха предизвикателно, и при всяко движение на жената, все повече и повече разкриваха интимните ù части, обикновено скрити под басмяната пола.  „Новоизлюпеното” началство беше станало, приближило  до жената и нахално погалило задника на чистачката. Тя се беше обърнала и кратко и твърдо казала „немой”. Това го беше амбицирало. Кой може да си позволи да прави забележки на „партийния”? И той беше станал  по-смел,  беше я грабнал  от стола и положил  на бюрото си. Жената се съпротивляваше сериозно, но той беше млад и силен селянин и постигна своето. Повече не я видя. Беше потънала вдън земя. Пък и на него не му беше до някаква чистачка. Този спомен изплува в съзнанието му като образ от някакво твърде далечно минало.  Не знаеше как да реагира. Тая маймуна Чико го беше насадил на „пачи” яйца. Трябваше да се действа бързо и безкомпромисно. След днешния юбилей  очакваше  да бъде издигнат, и вече си беше направил устата за  завеждащ отдел  „Печат”  в ЦК. Имаше всички шансове, но трябваше да се справи с чистачката баба Мара. Тя беше вече на пенсионна възраст и неколкократно бе поискала да се пенсионира и върне на село. Чистачките бяха дефицитен кадър и всяка година  Ръководството на редакцията отлагаше нейното пенсиониране. Кандидати за репортьори, редактори и други „престижни” длъжности колкото искаш, но чистачките бяха „дефицит”. Трябваше да се действа бързо. Покани я в кабинета, почерпи я с шоколадови бонбони „ Пияни вишни” и каза, че вече има решение за нейното пенсиониране. Можеше още утре да си отиде на село, кадровичката щяла да оформи всичките документи. Радостна усмивка се появи на лицето на баба Мара, но тя не беше вчерашна и веднага разбра, че искаха да се отърват от нея. Можеше, но трябваше да си платят за това. Каза, че преди да замине, има да уреди няколко  въпроса, свързани с доста пари, а ги няма, та ако можело да поработи още три месеца. Никакви три месеца! Редакцията и без това искала да  я награди по случай излизането ù в пенсия, та тия пари можела да получи още днес към обяд, когато касиерката се завърне от банката. И на лицето на „Главния” се изписа широка приятелска усмивка, придружена с леко приятелско намигване. Баба Мари благодари и си излезе от кабинета, като не забрави да си прибере юбилейния брой на вестника „за спомен”. Когато в ранния следобеден час  Чико Чиков се появи в редакцията, на бюрото си намери бележка да се яви незабавно при кадровичката. Чико очакваше заповед за награждаване и никак не се учуди на тази спешна покана. Гордо се запъти към отдел „Кадри”, почука формално на вратата и триумфално влезе и седна пред бюрото на кадровичката. Тя го погледна студено, бръкна в чекмеджето на излющеното бюро, извади лист хартия и го подаде на Чиков без да продума. Чико трепна, имаше нещо ненормално в поведението на другарката Стойнева. И още след първия ред на Заповедта му стана ясно, че награда нямаше да има нито днес, нито утре. Уволняваха го.

          Пътят на „Първия” към заветната службичка в ЦК беше разчистен без „чистачката”.