Чико Чиков в София

Нещо бумтеше в главата му. Удари на тъпан разтърсваха малкото сиво вещество, с което го беше дарила природата. Чико се събуди, прозя се дълго, без да сложи ръка на зиналата си уста. Адският грохот идваше от горния етаж, където скоро се бяха настанили две студентки. Под него също имаше музика, Енрико Масиас вече повече от час пееше „Дзингарела”, явно беше някаква вечносвиреща плоча. Чико знаеше, че има дългосвирещи, но за вечносвирещи не беше чувал.

        Рапърът от горния етаж викаше все по-силно и по-силно. Чико се опита да стане и изрева като пантерата Чита, когато белите ловци я раниха. Остра болка прониза дясната му тазобедрена става. Нещо не беше в ред тази сутрин. Извика на помощ Иванка от Клондайк, с която живееше на семейни начала вече две години.

        Ванчето, както той я наричаше гальовно, се обади на бърза помощ и линейката пристигна след има-няма 78 минути. Добре, че не беше получил инфаркт, иначе до сега щеше да е вече при Св.Петър.

        Чико не беше в състояние на стъпи на краката си, камо ли да ходи и да слезе от 10-я етаж, даже с асансьор. Трябваше носилка и хора, които да я носят. С линейката санитар нямаше, шофьорът не искал, а докторицата вдигаше рамене и даваше съвети как да се извикат хора от кооперацията. Ванчето беше много печена, слезе да поговори с шофьора и само след минути бабаджанкото понесе носилката почти на ръце. Беше бивш щангист от времето на Иван Абаджиев. Беше си осигурил две бутилки „Карнобатска”, за по-малко не си заслужаваше.

        При това друсане, от комбинацията дупки по пътя и линейката от времето на „култа на личността”, чиковата става или щеше да се намести или да се подаде от хълбока му. Можеше да получи и комоцио, та да стане нужда от комплексно лечение.

        На вратата на болницата не го чакаха. Ванчето влезе, усмихна се на двамата бабаити, седнали на сладки приказки, пусна им по петарка и Чико беше настанен на инвалидна количка. Тази количка не беше като другите, беше специална конструкция от олющени метални тръби, които някога са били цвят „слонова кост”, високо разположена седалка от твърда пластмаса. За болните качването  на количката беше еднакво трудно, като изкачването на връх Еверест по северния склон.

        Срещу нова петарка, единият от бабаитите понесе количката към кабинет 108. Пререди 12 души и Чико беше прегледан от самия Доцент. Неговата тарифа беше 40 лева. Човекът беше учил и харчил пари, докато стане доктор. След 20 минути попълване на разни формуляри от две  намусени секретарки, които даже не се усмихнаха на петарките. Бяха обидени, че ги подкупват толкова евтино.

        Както и да е, Чико беше готов да обикаля няколко кабинета, за да получи правото да бъде настанен в съответната клиника. Рентген, лаборатории за взимане на кръв, електрокардиограма, изследване на урина и фекали, прочистване на ушната кал, петарките и десетачките летяха като гълъби на младежки фестивал. Най-скромен беше рентгенологът. Не взе повече от двулевка. След четири часово ходене по кабинети и лаборатории, Ванчето го натовари на служебния асансьор и го превози до последния етаж. Старшата сестра го прие с широка и ведра усмивка, извика санитарката Марго и Чико цъфна в стая номер 5. Леглото беше до вратата и мивката, удобно за миене на зъбите сутрин. Беше горещо лято, та пръските от умивалника, които го обливаха, действаха разхладително. Леглото беше доста старо, мръсно и изтърбушено, но за сметка на това нямаше възглавница. Нови две петарки и две почти нови възглавници подпряха главата на бившата маймуна. Чико се изтегна, успокоен, че сега болката е само в ставата. На съседното легло старецът лежеше чисто гол и си играеше с пишката, спомен от далечни времена. Иванка беше виждала какви ли не, и бели, и черни, малки и големи, та поведението на дядката не ù  направи особено впечатление. Болният до прозореца пъшкаше и ломотеше неразбираеми слова. Само младежът до Чико беше нормално болен и чакаше да го оперират.

        Вече беше обяд. Разнасяха порциите храна в пластмасови кутии, днес за обяд имаше недоварена леща.  Но беше диетична, без мазнини и подправки. На Чико не се полагаше обяд, той не беше зачислен на храна. Къдрокосата Марго срещу нова петарка му остави кутия с манджа и му намигна съзаклятнически. Чико отвори кутията, помириса лещата и бързо я затвори. Не му се ядеше. Старецът с пишката шумно изпусна газове, а съседът му поиска от санитарката подлогата. Само след  пет минути в стаята миришеше на умрели лебеди и войнишки партенки след 20 километров поход. Още един аромат се смесваше с първите два, но той беше общочовешки. Миришеше си на аки.

        Към 16 часа му премериха температурата, биха му инжекция да не го боли и го забравиха.

        Иванка поседе още малко и си тръгна. Голият дядо продължаваше да си играе с пишлето със затворени очи и да дъвче езика си като дъвка „Орбит”.

        Нощта премина спокойно. Нито сестри, нито санитарки ги безпокоиха, доктори въобще не се виждаха наоколо. Оперираните стенеха необезпокоявани от никого. Само голият дядка беше престанал да се забавлява и хъркаше ритмично. Над Витоша се стелеше звездната нощ.

        Прибирайки се у дома, Иванка, или Ванчето, както я наричаше любовно Чико, погледна в портмонето си, там бяха останали само две петолевки от всичките десет. Осем бяха отишли за безплатното здравеопазване. Това беше само първият ден, а и докторите все още не бяха изявили  претенциите си. За всеки случай Иванка беше приготвила няколко хиляди в зелено, не напразно ù викаха Иванка от Клондайк, печена беше тя, стрелян заек. Но за това ще мисля утре, си  каза тя. И утре е ден.