Когато земята се гърчеше и въздишаше до болка от миризливата смрад на човешката злоба, Душевадецът реши, че е време да действа. Та нали онзи стар пън - грехът, се настани на земята и нямаше намерение да я напусне. "Всичко е в моя полза"- мислеше си той. Потулен в сумрака на тоя късен следобед, той закрачи по улиците на града. Наоколо нямаше жива душа. Времето беше опустошило душите на хората и те останаха по домовете си сами, объркани и отвратени от света. Този хаос в душите им привличаше Душевадецът. Неонова светлина обливаше площада. Една ярка светлина привлече погледа му. Той се насочи към нея. Тя идваше от прозореца на приземния етаж на една от множеството кооперации. Почука на една от вратите. Срещу него русоляв красавец показваше белите си зъби и го покани да влезе. Душевадецът смутолеви нещо като "благодаря" и влезе. Уют цареше наоколо. Мъжът го поведе към широкият хол и покани да седне. Той се настани удобно на фотьойла до ниската маса, върху която бяха поставени цветя. Очите му зашариха. От този ден той стана постоянен гост. Непрекъснато хвалеше Русолявият. Все по-често чашката с менте от близката кръчма беше спътник на масата. Вечер, когато Мери - съпругата се прибираше от работа, Русолявият започна да я посреща с викове и ругатни. Докато изчезна усмивката от лицето ú. Явно мисълта за падението на съпруга ú я глождеше отвътре. Ето, че и тя започна да привиква да крещи. През това време Русолявият се прегърби, а бръчките по лицето му всеки Божий ден се увеличаваха. Но това не беше в състояние да го спре. Под въздействие на алкохолните изпарения, той се пренасяше в света на илюзиите и Мери често го чуваше да крещи: "Ето ги, ето ги!" В дните, в които беше трезвен, се оплакваше, че вижда две очи, които го наблюдават. Тогава Душевадецът тържествуваше. Явно беше доволен, че е завладял още една душа. А Русолявият не подозираше, че живее в омагьосан кръг от дим на цигари и алкохол. Падаше и ставаше по улиците, и отново се въздигаше душата му към висините на голямата илюзия, да бъдеш мъртво пиян. Така ден след ден, докато невидима сила реши, че е настъпил моментът, в който ще се намеси. Русолявият запъшка и заохка под завивките на полуиздъненото легло, в разгара на летните жеги. Един късен следобед някой му пошепна: "Човече, спри за малко!" Той се озърна, но нямаше никой. Беше вътрешният му глас. Изведнъж започна да диша на пресекулки, които постепенно затихнаха. Въздишка на облекчение се отрони от гърдите му, която предвещаваше финала на неговото жалко съществуване.