Обичам да наблюдавам хората. И да ги изучавам. Това не е някакво болно любопитство. Художник съм. Обичам да рисувам живи модели. Все по-трудно е, но не невъзможно. Понякога излизам със скицник и молив да рисувам в парка, друг път само да наблюдавам. Сякаш, когато рисувам, хората приемат погледа ми по-лесно. Има и някои постоянни посетители в парка, които са свикнали с присъствието ми. И дори се поздравяваме. Понякога, надничат да видят какво съм нарисувала. Обичам това място заради многото рози, езерото и лебедите в него.

    Харесвам слънчевите, усмихнати хора. И непрекъснато се опитвам тях да рисувам, макар че усмивка се рисува значително по-трудно от тъга. Слънчевите хора, които се радват на живота, слънцето, децата, дърветата. И това няма нищо общо с това дали са заможни, дали имат дом, дали имат добра работа. Това е умението да се радваш на всеки един ден, в който животът ти се усмихва.

    Събота е. Аз отново съм със скицника в парка. Тук са и част от моите „познати“ . Една мама с дъщеричката си. Никога няма татко с тях. Не знам дали е много ангажиран или няма такъв. Но все ми се струва, че таткото го няма, защото в очите на мамата винаги има тъга. Понякога има с тях дядо. И днес е тук. Той пък винаги разсмива, не само детето, а други посетители. Разказва вицове. Чудя се, как ги помни. Мъж и жена, възрастна двойка. Често са тук и те. Едвам вървят, но се разхождат прикрепяйки един друг. И влюбените – момче и момиче. Може би учат наблизо, защото по-често са тук през работни дни. Другите днес са „непознати“ за мен. И вероятно ще се възползвам да им направя някоя скица. Разглеждам ги , не твърде втренчено, драскайки по скицника си за да не правя „лошо впечатление“. Но някак не са характерни, нито като лица, нито като стойка и движение. Направих няколко бързи общи скици и продължих да ги наблюдавам рисувайки си нещо. Може би аз не съм форма днес. Заглеждам се в момиченцето, което от нещо се е разплакало. Майка му го гушка да го успокои, говори му , гали го. Заприличва ми на малко котенце. И както съм почнала да го рисувам, решавам, че половината личице ще нарисувам, като котешка муцунка. Не че е оригинално , но вътрешно нещо ме кара да го направя. Съсредоточавам се в рисунката и забравям за всичко наоколо. Почти съм към края, когато един глас малко ме стряска:

- Здравей, мога ли да седна до теб?

Вдигам глава. До мен стои усмихнат Дядото не детенцето. Усмихвам се и аз. И отговарям:

-Заповядай – без официалното „Вие“ , защото не за пръв път ме заговаря. Макар че не прекъснато снова между „ти“ и „Вие“ заради разликата във възрастта, когато разговаряме.

- Кой е жертвата днес? – и наднича в рисунката ми – Ооо, май е моето момиче?

- Така е – отговарям – днес нещо или не съм във форма или някак не усещам хората тук. Не можах нищо свястно да нарисувам.

- Ама гледам моето момиче днес си го изтипосала, като коте?

- Така е! Заприлича ми на котенце. Когато се гушкаше в майка си. Котенце, чието съзнание сякаш цялото крещеше "Гушкай ме докато плача, гушкай ме и се радвай с мен, докато се смея" .

- Яяяя, и какво друго ти говори моето момиче, като го гледаш? Сега вече не плаче и не се гушка.

- Сега ли? – поглеждам в посока на детето. То е на пясъчника с другите деца. И сякаш там буквално свети. Оглеждам го още известно време за да намеря думите, които според мен го описват. Детето за разлика от другите деца на тази възраст, сякаш има много по – мека, грациозна и котешка походка. Но не е, като женско преиграване. Тя е още дете. Просто естествено и непринудено сякаш кокетничи и излъчва някакво превъзходство. Споделям това с дядо ѝ. Той се смее непринудено и ми отговаря:

- Я, как нацели нашето котенце! Ама не е котенце, а е Лъвица. Е, още е малко лъвче, но… Ще стане прекрасна Царица.

Поглеждам го с интерес, а той с гордост наблюдава внучката си.

- Зодия лъв ли е малката?

- Да, отговаря. Лъвче. А ти как я „надуши“? От астрология ли се интересуваш?

- Не - отговарям – Даже и хороскопи не чета. Хората не са разделени на дванадесет типа според датата на раждането. Струва ми се, че това са глупости.

- Не са, вярно е! Но не се и глупости. Объркани са! Освен зодиите влияят и … - и започва да ми говори за асцендент, десцендент, слънце, луна, архитипове, Венера, Марс, други планети и все неща, от които нищо не разбирам.

- А Вие?

- На мен ми е интересно – и допълва – И ми е интересна една, жена, която се интересува и разбира от тези неща.

Усмихвам се и го поглеждам. Усмихва се и той. Някак замечтано.

-Не е идвала тук с вас?

-Още не е. Но все някога ще дойде. – отвръща ми някак загадъчно. И сменя темата – а я кажи, как би нарисувала другото ми момиче? Майка ѝ ?

- Ами, не знам.

-Е, хайде де помисли? Не е изпит! Просто си говорим.

Оглеждам жената, но се опитвам да си я спомня и в минало време. Какво друго ми е направило впечатление, освен че са и тъжни очите? Винаги ниски обувки, почти винаги облечена в светли пастелни тонове, въпреки, че е с малко дете и вероятността да се изцапат дрехите е огромна. Както се държи с детето ми изглежда спокойна, нежна и строга едновременно, търпелива и стабилна.

- Не бих я сравнила с животно – отговарям – Не знам защо или не се сещам в момента. Бих си я нарисувала като красива жена, каквато всъщност е. И споделям това, какви впечатления имам за нея.

Смее ми се.

- Страхливка. Но пък се справи много добре. Дева е щерката. Само да я видиш, спокойната и търпелива жена обаче у дома – клати глава и се смее.

   След този ден, често се случваше да сяда при мен и да обсъждаме хората по този си наш начин. Говорихме и за много други неща. За бившата му съпруга. За това, как е загубил нея и битката с алкохолната и зависимост. Подпитваше и за моя „любовен“ или по-скоро „партньорен живот“. Тема, която аз се опитвах непрекъснато да отбягвам. Точно в момента бях сама. Сама, с една любов, която си беше отишла от мен и ми беше взела всичко. Всичко освен рисуването и спомените. А точно от спомените боли… Бях допуснала някого до себе си толкова близко, открита напълно, споделяйки с него всяко едно чувство - радост, тъга, любов, гняв, разочарование. И бях повярвала. Може би… Не знам… Вероятно е трудно да се живее с такъв човек, като мен. Вероятно вярата ми, че може с някой да си напълно откровен и да се обичате е погрешна. Има други хора. Има хора, които цял живот си мълчат. Преглъщат сухо емоциите си. Не казват никога кое ги притеснява, дразни, ядосва. Не повдигат тон, а вътрешно кипят. Усмихват се, дори когато страдат. Не осъждат. Оставят се да ги мачкат. Остават добри, напук на лошотията в този свят. И тези хора, сякаш са някакви светци. А на мен ми е мъчно, че си го причиняват и че смятат, че е правилно. Смирение? Толкова ли е добро то? Няма ли „злото“ да е по-силно , ако доброто е "твърде добро", за да му се опълчи? Едва ли някога ще стана така смирена, но в момента се бях прибрала в черупката си смятах, че никога повече няма да изляза от нея. По-безопасно е. Излизането ми от черупката беше заради човека, когото обичах. По-вярно би било да кажа – обичам, въпреки, че не е до мен. Останахме „приятели“. Понякога се чуваме. Обикновено завършва разговора с

- Ще се чуем някой ден.

- А на мен ми идва да му кресна

- „Някой ден“ не е ден от седмицата!

Но си мълча. Това, че го обичам, не е негов проблем. Мой си е. Това, че ми се иска да стана силна, независима, да не ми пука за никой мъж, да не пускам повече никого в сърцето си, също си е мой проблем. Но се старая. Силно се старая да се променя.

Лошото е, че понякога цялото желание и активни действия в дадена насока не могат да ме променят. Защото в очите на другите все още съм си същата. Аз съм си част от някакво общество, а не самотно движеща се в пространството частица. Идентичността ми е обвързана със света, с града, с обществото, със семейството. Каквато и да съм сега или да се мисля, за бившия съм такава, каквато ме е видял тогава. За бившите си съученици, аз все още си „ревлата“. Ревлата, която плачеше, когато някой и се подиграе за смешната шапка, която майка ѝ държеше да носи, за това, че не ме пускаха на екскурзия в събота и неделя, за това, че баба ми ме прибираше от училище, докато другите си ходеха по-двойки и тройки в една посока сами. Може да съм вече успяла жена, художник, да ме уважават в работата, но в техните очи си все още онази ревла. За бившия съм натоварващата с емоциите си жена. За компанията съм - „бившата на…“ И може би ми се иска да се срещам с тези хора, защото всеки от тях има някакво място в сърцето ми, но след всяка среща се отказвам. Защото там се чувствам малка, дребна и незначителна. А всички бивши партньори, ще ме запомнят, както искат да ме запомнят, за да може споменът за мен, да им създава най-малко проблеми. Ще си спомнят всичко лошо, ако искат да не си мислят за това, че понякога им липсвам, ще запомнят всичко добро, ако искат да излязат много свестни пред другите, и ще запомнят и двете ми страни, ако се опитат да останат обективни. Учителката ми по рисуване ще ме смята за талант, а тази по математика, че съм почти единственото съвестно и прилежно дете от този клас, а тази по физика, като мрънкало опитващо се да се прави на „големия борец за правда и свобода“ ученик. И аз нямаш контрол върху това, което хората искат да видят у мен. И ако искам да ме приемат по друг начин, трябва да намеря нови хора, защото старите винаги ще ме връщат назад в миналото, защото те кореспондират най-често с първото впечатление. Запечатали са една моя форма и я повтарят като зациклила грамофонна плоча, отказвайки да видят всичко друго, което вече съм развила у себе си.

А пък ние хората се опитваме да нямаме много такива негативни емоции, просто защото трудно се понасят. И не знаем как да ги изразим, как да реагираме, без да се самосъжаляваме и без да обвиняваме. А аз просто искам да попитам тези, които са ме наранили – „Защо ми го причини?“ Но никой не ми отговаря. Знам, че аз самата съм позволила това да се случи, знам и все пак… Остава въпросът : “След като знаеше, че ще ме заболи, защо ми го причини?“

   Станаха интересни скици на зодии. Този човек, някак ме вдъхнови да поработя в тази посока. Почнах освен „по усет“ малко и да чета по тези теми. Не за друго, а защото с вдъхновението почнах освен скиците, да рисувам и някоя друга картина. Реших това да е темата на следващата ми изложба.

    Помолих някои от старите познайници в парка да ми позират. Използвах лицата им, създадох своите картини. Подарих им скиците. Поканих ги на откриването на изложбата. Беше време, в което те сякаш заеха мястото на „бившите“ ми, на „компанията“. Бяха станали мои приятели и семейство. Харесваха ме. Аз тях също.

   Работейки усилено за изложбата, четейки астрология и каква ли не друга литература, която можеше да ми е полезна за да се потопя в темата, не само на платното ми , в мен бушуваха всички стихии. Открих, че Водата ( стихията на чувствата), така или иначе си е непрекъснато в мен. Когато ме залее онова усещане, сякаш някой ме е метнал по средата на морето, се опитвах да се възползвам от всички останали , за да „изплувам“. Използвах огъня, трескаво плувайки в посока земя, давайки си зор да напредвам по-бързо с картините. В моменти, в които се чувствах безсилна и жалка да се справя, се опитвах да се присмея на положението и да избягам от идеята, че може и да потъна отново. И впрягах въздуха на работа. Понеже четох „какво ли не“, което може да ми бъде полезно, започнах да си повтарям някакви „утвърждения“, прочетени в статиите за личностно и духовно израстване. Да си пускам някой релаксиращ клип за почивка, да ме успокоява. И сядам да дишам. И дишам. Дишам дълбоко. Друг път отивам в парка да търся компания, за да си говоря с хората, които са наясно с работата ми. Не само за рисуване. Да говорим за каквото и да е било, докато търся решение за поредната картина. Решение. И успокоение. Повтарям си утвърждения , мозъкът ми се пръска по шевовете... И точно съм решила, че съм „прибрала“ водата на сигурно място и изведнъж се оказва, че емоциите отново напират в мен… И тогава, един ден, си зададох въпроса – „ А защо ме е страх от водата?“ Та тя е най-голямата ми слабост и в същото време най-голямата ми сила. Не са слабост чувствата ми. Слабост е нуждата ми да се отърва от тях. Кой е казал, че е "хубаво и правилно" да не ти пука ? Всъщност на мен мястото ми е на дъното на океана, давеща се в собствените си емоции. Без да мога нищо да направя. Без да търся решение, без да се опитвам да изплувам. С мир да приема случващото се и моята пълна липса на контрол. Не с радост, не със сила, не с очакване за нещо по-добро, което ще дойде, защото си бил толкова смел, добър и „правилен“. С мир. С разбиране. И да си поплача. Защо винаги ни учат да не плачем. Или че не си струва да се плаче , или че не бива да показваме слабост, или за да не ни нарекат „ревли“. Нима не е правилно човек да плаче и чувства? Толкова сме се разграничили от водата в нас, че когато някой плаче го питаме : „Какво мога да направя за теб?“. Нищо. Да ме прегърнеш, а ако можеш и да поплачеш с мен. Да, аз съм ревла, но вече не искам да се променям!

    Открих докато работих, че макар в мен Водата да е най-силната стихия, в мен има от всичко. И че мога да се радвам на живота, и да се ядосвам мога, и да уча, да се свързвам с хора, да се развивам, да работя и да… И да! Понякога да бъда и меланхолична. Кой казва, че нещо от нас е грешно и ненужно?

    Нарисувах картините с много любов. Поканих моя Вдъхновител на чай в ателието. Искаше ми се пръв да ги види, а и имах желанието… Не, грешка! Не желанието, имах нуждата да му се отблагодаря, като му подаря една от картините. Исках той да си я избере. Дали ще бъде внучката-лъвче, мама-дева или някоя друга. Исках изборът да бъде негов.

   Дойде в уречения час. Разгледа, похвали. Пихме чай. Споделих, с него решението си и го помолих, да я избере още сега, за да мога да обява, че не се продава.

- Оооо, много мил жест от твоя страна – ми отговори. – Жест, който приемам с удоволствие и благодарност. Но няма аз да избера картината. Ти ще я избереш. Ще ми подариш картината, на която си нарисувала моята бъдеща съпруга.

- ??? - Изпаднах в недоумение

- Е, нали сме говорили, че има една жена, която много ми харесва. Тази, която интересува и от астрология. Познаваме се от години. Аз разведен и тя сама. Събрахме се. За сега живеем заедно, но смятам да и предложа и брак.

- Това е чудесна новина, - отговорих - но аз не я познавам. Как бих могла да избера картината, която да е подходяща за нея?

- Със сърцето си, момиче. Тя ще дойде с мен на откриването на изложбата ти.

И така. Настъпи дългоочаквания ден. Едновременно въодушевена, притеснена, несигурна. Готова да плача и да се смея едновременно. Дванадесет картини. Дванадесет образа любими за мен. Във всяка една от тях - мои познати, близки. Във всяка от тях частица от мен. В едната от тях – самата аз. Дванадесет мои рожби готови за своята публика. Постепенно се появи и публиката. На по чаша вино говоря с разни хора, а погледа ми все се лута и търси един човек. Човекът, на който дължа вдъхновението си. С радост установявам, че моята лична докторка от детските години е тук. Прекрасна жена. Винаги съм я харесвала. С удоволствие бих я поканила и самата аз, но бях загубила връзка с нея. Жена, която винаги е будила респект у мен. Едновременно блага и твърда, поемаща отговорност, но и рискове. Човек с ботата култура, остър ум, чувство за хумор. Лекар при който влизаш в кабинета, не като при „служебно лице“, а като при добър семеен приятел. Разменяме „здравей/здрасти“ , прегръща ме. Пожелава ми успех. И тъкмо да ѝ кажа, че се радвам да я видя и да я питам кой я е поканил, чувам зад мен:

- Виждам, че вече сте се запознали – и една ръка ме прегръща. – ясно кой е. Моят Вдъхновител.

- Всъщност ние се познаваме отдавна. Мисля, че тази жена ме познава от раждането ми, както и аз нея – му отговарям, а докторката се смее и ми приглася:

- Така е. Знам я от мъничка. Много боледуваха със сестра ѝ, но това вече е минало. Я виж каква красива жена е станала. Ти не ми каза, че се срещаш с такава красива художничка. Каза ми само, че е много талантлива. – изговаря всичко това с доста забележимо кокетство.

Възрастния мъж я прегръща и целува, смеейки се:

-Хайде стига си ревнувала.

Разменяме някоя друга реплика и спомен. Каня ги на вечеря след данданията тук. Докторката поглежда към кавалера си питащо:

- Какво ще кажеш? Да изчакаме?

Той кимва утвърдително и се разделяме. Има и други гости. Картините май се харесват. Или поне от куртоазия, хората ме поздравяват и хвалят. Поглеждам честичко към моите „най-скъпи гости“ - Вдъхновителят и неговата Дама. И колкото повече гледам, виждам, че тази уверена жена, която познавам я няма. На нейно място виждам жена, която е влюбена. Която гледа с възхищение събеседника си. Изчезнал е сякаш и острия ѝ език, който помня. Сякаш виждам съвсем друг човек. Та аз я познавам от години! Освен като личен лекар, като дете, беше и съседка. Живееше в съседния блок. Съпругът ѝ почина млад. Сама отгледа децата си. Справяше с всичко. Винаги намираща точните думи, с доза ирония, хумор, критика или самокритика. Сякаш беше желязна. Умна, справяща се. Човек будещ, респект, уважение, възхищение. А сега? Въпреки високия ѝ ръст, виждам една крехка женица? Жена търсеща одобрение в човека до нея, с питащ поглед…

И тогава разбрах. Другото е било броня, черупка. Това което трябва да ни спаси от външния свят. Което ни помага да оцелеем. Хубава, красива, лъскава, но черупка. А сега я е свалила. Оставила се е да бъде ранима и чувстваща… Сякаш гледах себе си отстрани… Избрах картината! Рак, разбира се. И водната стихия в нея. Помолих веднага да сложат табелка, че е продадена. Нямах търпение да споделя избора си.

Направих го още в галерията. Викнах го за да му я покажа, да споделя. Казах какво чувствах, включително и това, че тази прекрасна жена, го гледа така, сякаш той е най-прекрасното нещо на в живота ѝ.

- Този път не позна, дете. – ми отговори - Дамата ми не е зодия рак. Но картината е прекрасна. И как няма да е , когато ти е най-близко и си рисувала себе си. И ти благодарим много за прекрасния дар.

- Този път бъркаш ти, Дядо-многознайко. Не съм зодия рак – факт, но асцендентът ми е рак – репликира го докторката, която очевидно беше чула разговора ни. И допълни – Не се притеснявай, той ми е разказвал за вашите разговори и за теб. Просто не знаех, че това си ти. Картината е чудесна – благодаря ти. А морето е втората моя любов.

- Ние сега ще тръгваме, но ще се видим на вечеря, както се разбрахме – прекъсна я Дядо - многознайко.

Прегърна ме и ми прошепна:

- Човек и добре да живее, накрая може да се влюби – и ми смигна.

Още една топла прегръдка получих. И още нещо прошепнато на ушенце:

- Един ден някой ще те погледне така, сякаш си най-прекрасното същество на този свят. И ще бъдеш. За него.

И знаете ли? Аз ѝ повярвах и чакам…