Срещнах един човек, който чакаше да се влюби. Седеше и чакаше. Край него минахава красиви жени. Не толкова красиви. Млади. Не толкова млади. Той ги оглеждаше със сините си очи, завиваше с характерен жест веждите си нагоре и си казваше "Много съм стар".
        Сядаше пред компютъра и започваше да прищраква от сайт в сайт. Остроумни жени. Не толкова остроумни. Съблечени. Не толкова разсъблечени. Той правеше характерния си малко странен жест с китката (не, не беше от "онези") и си казваше: "Много съм стар".
         Стоеше до късно в работата си. "Горкичкият!" - съжаляваха го колегите му, а той подреждаше папките си. Големи папки. Не толкова големи. На английски. На български. И все поглеждаше в сайтовете.
         И накрая се престраши. Реши да напише стихотворение за Любовта. Голямо стихотворение. Или не толкова голямо. Или роман. Поне епиграма? Нищо не се получи.