The_Crimson_King (Михаил Костов)
167 567
19 окт. 2008 г., 12:23

Човекът и Луната 

  Проза
860 0 6
Отдавна човекът гледаше нагоре към Луната. Откакто се помнеше, мечтаеше да стъпи на нея. И през целия си живот се стремеше да я достигне.
Когато един ден най-сетне се качи, откри, че там няма нищо. Човекът искаше да се върне на Земята, но вече нямаше сили. Тогава той легна в прахта и каза на Луната:
“Защо ли гледах към теб, като земята е хиляда пъти по-красива?”
А Луната мълчеше…


© Михаил Костов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Колкото по-далечно и недостижимо,толкова по-желано!Винаги гоним "ДИВОТО"...Лошо няма!Но кога ще се научим да оценяваме това,което имаме?!
  • Аз го разбирам, че човек осъзнава какво е имал, когато го загуби.
  • Прозата ти ме РАЗБИ! Страхотна тема, пресъздадена само в няколко реда! Чудесно е описан стремежът на човек да се домогне до нещо, което се оказва голо и пусто. Нямам думи да изразя възхищението си!!
  • Защото животът ни без мечта е лунен прах и нищо. Харесва ми как си го написал. Поздрави! И усмивка за майка ти !
  • Предизвиква размисли..харесва ми.
  • прав си... А и не е ли това най-малката крачка която сме успяли да направим, в тези необозрими космичски мащаби...
Предложения
: ??:??