Когато дълго време си въобразяваш нещо и влагаш чувства в него, и в един момент се убеждаваш, че всъщност няма как да стане, защото обстоятелствата - това са фактите - не го позволяват, си казваш ''По дяволите,тъп/а ли съм?!'' Дали ще си отговориш сам с ''да'' или ''не'' , си е твоя работа. Въпросът е там, че това толкова те е наранило и такава дълбока рана някак си е оставило, че спираш да искаш да си човек...

В един момент наистина не искаш да си човек, да не чувстваш нищо! Защото човекът е единственото проклето животно, което може  да чувства любов, да има гузна съвест, да изпитва душевно терзание, болка по нещо, което си отива... В този момент се проклинаш и казваш, че трябва да си човек, защото в това се състои животът. От друга страна какво е това съдържание на живота, което в един момент се обръща срещу теб и ти напомня, че си единственото проклето животно, което може да изпитва любов, да има гузна съвест, да изпитва душевно терзание, болка по нещо, което си отива или вече си е отишло.