Полицаят вървеше отегчен. Поредната нощна смяна. Искаше му се да е до жена си в този момент.
Сигурно сега лежеше и плачеше. Трудно й бе да понесе смъртта на сина им. Болката бе още твърде силна.
Изведнъж той настъпи нещо и се взря в земята пред себе си. Пред него се разкри покъртителна гледка. Момче, на около шестнадесет години, със спринцовка, забита в ръката. "Свръхдоза" - помисли си той. Вече не можеше да му се помогне. Със свито сърце полицаят се обади да отнесат тялото.
Така бе умрял и синът му. Мъчително, в самота. Без да има кой да му каже мила дума за последно... без да има в чии очи за последно да се взре. Сълзите му го задавиха...
Когато се прибра у дома бе тъмно и тихо. Жена му сигурно спеше. Влезе в стаята внимателно, за да не я събуди. Светна лампата и отскочи уплашено назад. Чаршафите бяха целите в кръв. Тя... нея вече я нямаше. Напразно той я викаше, молеше я да се върне, обсипваше с целувки изстиващото тяло. Тя... бе предпочела смъртта пред подобието на живот.
Полицаят забърза по стълбите и отключи входа към покрива. Пред него се разкри чудната гледка на изгрева. Той застана на ръба и затвори очи. През ума му минаха милите спомени - сватбата, раждането на сина му... сега всичко, цялото щастие бе минало. Сега беше сам. Обърна се към слънцето и извика:
- Защо съм на този свят, Боже?
С тези думи той се хвърли. Последното, което изпита, беше щастие. Прибираше се у дома...
Сега тези хора не са сред нас. Но един ден всички ще идем при тях. И тогава, тихо, по вятъра, те ще ни разкажат своята история.