Хайде да си облечем луксозните парцали и да си обуем излъсканите галоши. Толкова сме красиви и разядени. Нека да си завиждаме и да се мразим, та това е толкова благородно. И то е облечено с толкова лукс и мизерия. Не е ли хубаво всичко това?! Толкова сме подли и мили един към друг. Живеем като в приказка. Но тази не е ли прекалено нереална??? Защо ми казвате всичките добри думи и защо ме гледате толкова дружелюбно? Ще си помисля, че някой ми е приятел. Я, колко е хубаво днес! Слънчево, топло, сякаш пролет. Но, за жалост, есен. Вече всичко свършва, нали? Чакаме да дойде студеният край. На нашите чувства, души. На нашите последни капки достойнство и човещина. И след зимата как ще дойде пролетта. На злобата, завистта, омразата, алчността. Те ще се разлистят по-зелени от розовите храсти, по-пъстри от лалетата, зюмбюлите, минзухарите, нарцисите. На по-високо от кайсиевите дървета. По-ароматни от люляците. Ние ще се възродим, ще си купим още няколко скъпи палта и луксозни галоши. Ще се гледаме все по-доброжелателно и с повече злоба. Ще се усмихнем по-широко, с още повече завист. Ще си кажем с още по-мили думи и повече лъжи. Вече си мисля, че някой ме обича, че имам приятели. Като в приказките, но кой вярва в тях??? И ще си помислим, че не с отнася до нас. Ами до кой се отнася??? До Другите??? Не сме това ние?
Дано живот не идва "по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден", а дойде малко по-весел от реквием и по-безоблачен от декемврийски сумрак!