Краят на малката тиха уличка с поникналите по тротоара й таратайки, е ей там. В сърцевината на големия булевард, от който идва все по-силен шум и глъчка. Когато влизам в него, спирам за миг да погледна към единия и към другия му край. После поемам сред кипящия поток от стотици човешки фигури.
В друг град чувството е различно. Няма го очакването, че всеки момент може би ще видиш някой познат. Помня, че преди време, може би когато знаех доста по-малко работи и не ме занимаваха безброй асоциации, можех да се отпусна и да почувствам самия дух на един такъв поток. Но последните години умът ми е натежал от разни неща. Дърпа ме като котва към тихите отклонения на уличките. Той, ние, понякога имаме нужда от спокойствие. Някое място, където да помислим върху всичките неща, дето „ни” вълнуват. Да се убедим отново в тяхната последователност, да преговорим логиката, която вече толкова време ни предпазва от опасности.
Вървя напред, но близо до сградите, където човек може да се подпре на някоя стена ...