ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ТРИДЕСЕТ И ВТОРИ, Лъжицата

-Не исках да ти разказвам за себе си, но все едно, това вече е минало и аз преминах през него.- Самарянката леко се усмихна.-Може да ти прозвучи неочаквано, но пред тебе стои една престъпничка, обвиняема за сериозно престъпление. Това ми коства предишната ми работа, не като детска учителка, а след като напуснах. Донесох нещо, което искам да ти покажа.

  Ето я, бях я бутнала при пакетите суха супа и подправките, обикновена пласмасова лъжица , която си върви с кутиите готова храна на кетъринговите фирми. С една особеност!

  Спомен ми е от предварителния арест , където прекарах малко по- малко от две денонощия и където се надявам никога да не се върна. Няма да изпадам в подробности какво престъпление съм извършила, нали знаеш, че докато съдът не се произнесе, всички са невинни, включително и аз. Наистина, “обвиняем“ звучи много тежко и почти съдбоносно в родината ми, тук никой не се интересува оправдали ли са те, осъдили ли са те...Просто когато те арестуват, тълпа журналисти разпитват говорителите на полицията и съда и те описват като съвършено доказано изчадие от ада. Каквото и да стане след това, ти си оставаш презряното и жалко същество със смачкана от стреса психика, готово на всичко само и само да излезе от ареста. С едно изречение, не се надявай на реабилитация, дори ако си абсолютно доказано невинен.

  Както и да е, най- общо, провинението ми, заедно с няколко колеги, е съставяне на документи с невярно съдържание. Засега невярното съдържание е само предположение, тепърва ще се доказва. За това предстои огромна по обем работа на вещи лица и шефът на полицията се застрахова с предположение, че няма да се спази предварителния срок от два месеца.

   Естествено, всичко започна с нахлуване на поне петнадесет ченгета на работното ни място, обиск и изземване на веществени доказателства. Не знам как е било с другите, но от мене взеха двата ми мобилни телефона и двадесет и пет лева от портмонето ми. Двете дами се чудеха дали да ги приберат, били джобни пари, говориха с някого по телефона , но все пак ги взеха. След това ни заведоха в полицията и казаха, че ще ме задържат за двадесет и четири часа. Дотук все си мислех, че е недоразумение, попитах за адвокат, казаха ми,че такъв ще ми е нужен за разпита с дознател. Попитаха ме дали искам да се обадя на някого, аз не пожелах, още повече, че не помня нито един номер наизуст, а всичко ми е в телефоните. Все се чудя как по филмите арестуваните помнят толкова цифри и винаги има на кого да звънят!

   Закараха ме в ареста , намира се в един нов полицейски участък и е направен по европейските изисквания, чисто, вентилация и...дървени нари! На тях дори не може да се седи продължително, но се оказа, че аз даже съм спала няколко часа. Наблюдаваха ни с камери и когато започнах да ходя от ъгъл до ъгъл, полицаят дойде да ме попита има ли проблем, защото, освен всичко друго, маратонките ми без връзки вдигаха порядъчен шум. Казах му, че просто се опитвам да се движа, нищо особено. Тогава ми стана ясно защо затворниците толкова много спортуват, просто нищо друго не можеш да правиш, спортът и движението са единственото, което те кара да се чувстваш човек с някакви възможности. Така че не е чудно, че направих много повече лицеви опори от обичайната ми сутрешна гимнастика...

   Към дванадесет и половина на следващия ден ни откараха пак в управлението, вече за разпит. Тук ми се губят някакви часове, може би съм била в кабинета на някой от инспекторите, може да съм говорила с някого, но нищо не мога да си спомня. Казаха ми, че мога да се обадя на адвокат и аз предпочетох да е служебен. Разбрах, че ни разследват като организирана престъпна група и мярката ни за неотклонение ще се гледа в Специализирания съд в София. Така че трябваше да се намери служебен адвокат, който да пътува на другия ден дотам. Първата дама, която дойде, отказа категорично, имала планове за другия ден, който, освен това, беше събота. Когато си тръгна, дойде втората , която веднага изпрати дознателката навън и ми каза нищо да не говоря, защото не знаем с какво разполагат. Разбира се, послушах я и само се разписвах на някакви декларации и протоколи, които не помня какви са. Съобщиха ми, че ни задържат за седемдесет и два часа, пак попитаха дали не искам да е обадя на някого, аз се сетих за листчето в раницата си и намерих номера на майка. Опитах се да я излъжа, че съм ангажирана служебно и няма да мога да пътувам, така ме посъветваха и авокатката и дознателката когато разбраха на каква възраст е тя.

   След това ме откараха да ми вземат отпечатъци и да ме регистрират  в информационните масиви на престъпниците. Приемах нещата с примирение и безразличие, за себе си бях решила да не се хабя в емоционално отношение. Стига ми това, че предната нощ се молих доста на Бог, което ми докара немалко сълзи. Тогава го приех като знак, че Бог ме чува, така както преди много години, в катедралата във Варна, докато синът ми държеше кандидатстудентския си изпит, се молех за него и за племенника ми- войник, който  гасеше пожари някъде из Хасковско, за другия ми племенник, който беше в морето.... И тогава леех обилно сълзи и това беше знак, защото след това всичко се разви по най-добрия начин...

   След обичайните процедури ме заведоха в другия арест, където условията са както преди поне тридесет години. Макар и сравнително чисто, всичко беше старо, пружините на леглата ръждясали, тоалетната- кофа за през нощта...Преди да влезем в килиите, ни прегледа лекарка и установи,че кръвното ми е класическо- сто и двадесет на осемдесет. Предложи ми един валидол и аз приех, за да убия лошия си дъх след като не бях си мила зъбите от предишната сутрин. Пак ни взеха част от багажа, но за разлика от предната нощ, не ми взеха очилата! Полицаите казаха, че сме ВИП и ще ни дадат изпрани одеяла и дори чаршафи!

   Имах желание само да се излегна на сравнително поносимия дюшек, подсилен с две одеяла и да заспя, въпреки светещата лампа. И изведнъж в съзнанието ми изплува нещо, което не знаех дали е дежа вю или спомен от романа “1984“ на Оруел. Май някой  настояваше да говоря, при това с доста обидни думи, нарече ме „боклук“ и каза, че се срамува да ме гледа...Да забравя, че ще работя по специалността си...кой ми бил дал диплома...Порой от ченгеджийски стандартни похвати, но изведнъж се почувствах обляна в студена пот, в ушите ми зашумяха водопади...Някой попита искам ли вода или кафе, поисках вода. Изпих я, това помня, помня и че един друг глас се извини за поведението на колегата си...пак ченгеджийски похват! Поисках да отида до тоалетна, но едва стигнах до един стол в коридора и седнах на него.

  Попитаха ме да извикат ли лекар, отказах, знаех, че ще се съвзема, винаги се съвземам...Не помня какво съм говорила, адвокатката каза, че не е важно, щом не е била и тя там...Може би затова в ареста изпитах чувството за дежа вю. Когато четох книгата, беше скоро след падането на комунизма , тя беше една от първите нецензурирани и така  ме потресе и завладя за дълго време, много повече от обичайното за една утопия, че запомних някои епизоди особено ярко. Пък и кой тогава беше чел подобни книги!

     Тази нощ се запознах с една от обитателките на ареста, която не беше го напускала няколко месеца. В съседни килии бяха затворени сина й и съпруга й, другите членове на престъпната им група. Тя не беше ги виждала от деня на арестуването. Опитала се да придаде на помещението малко по- приемлив вид, забърсвала пода с вестник, четяла истории за силни и успели хора, които й носела едната полицайка. Единствената й близка на свобода била дъщеря й, която идвала на свиждане и донасяла бельо и дрехи. Храната била нормална, кетърингова фирма хранела арестантите.

     В това се уверих вечерта, донесоха боб, в пласмасови кутии, хляб. И ЛЪЖИЦАТА! От вечерта  на по- предния ден, тоест за две денонощия, бях изяла два кроасана от предния арест, но не чувствах глад. Все пак, хапнах от яденето, не се  знаеше какво щеше да стане на другия ден. Аз ни за миг не престанах да вярвам, че ще ме освободят, под гаранция ли, как ли, но знаех, че след денонощие ще съм на свобода. Докога, до делото ли, или изобщо...не исках да мисля.

    Терзаеха ме различни мисли, но едно доминираше безспорно. Бях готова на всичко за да изляза, не знаех какво щеше да се наложи да направя, надявах се да не ме принудят да натапям никого. Нямаше вариант да остана затворена, не, това не можеше да ми се случи!

     И все пак,неволно започнах да мисля вариант и с такава възможност...Ако това стане...правя пълномощно на сестра ми да продаде къщата на село и да вземе майка при нея. Правех списък на нещата, които ще са ми необходими в затвора. Прехвърлях вариант за адекватно поведение на такова място...Разсъждавах какво друго мога да работя...Мога да стана кондукторка в градските автобуси, мога да чистя стълбища за професионалния домоуправител...Мислех си, че тези, които са навън, не могат да знаят какво е да си ограничен от стени, закони, обвинения. Винаги съм смятала свободата си за най- ценното ми притежание , но не съм си представяла, че липсата й ще е толкова отчайващо драстична.

     И все пак, успях да поспя,този път бях с гръб към лампата, не ми попречи дори и хъркането на едната жена, запуших си ушите с тоалетна хартия и това малко ми помогна. Дори не използвах кофата- тоалетна, чак на сутринта. Когато ни заведоха за утринен тоалет, се възползвах от общата за целия арест. Не пиех  вода почти през цялото време, само си наквасвах устата с по една глътка, не исках да изпадам в унизително положение да се моля. Впрочем, полицаите постоянно ни питаха дали искаме да ползваме тоалетна, дали искаме вода, дори ни дадоха по едно пласмасово шише да си напълним от чешмата.

      Закопчаха ни с белезници две по две, преди да ни качат в камионетката, пълна програма, но някак си това изобщо не ми направи впечатление. Бяха закопчали моята дясна с лявата на другата жена и това беше удобно и на двете. В колата беше много тясно и седалката твърда, но пък шофьорът караше много бързо и прстигнахме за не повече от два часа и половина. Закараха ни в прословутия арест на „Г. М. Димитров“, една отвратителна дупка, с вонящи тоалетни гърнета в килиите, където ни настаниха до делото. Иначе полицаите се държах професионално, почти бодряшки, с чувство за хумор, като че ли искаха да ни покажат, че и софиянци могат да се държат нормално с клетите провинциалисти. Само че усещането ми беше странно, сякаш приемах с благодарност, като дар свише, най- обикновеното и нормално отношение.

     Но може би и така трябваше, може би това беше поредната порция познание, която трябваше да получа. Колко от нас могат да се почувстват добре от обичайните изречения, които разменяме с познати и непознати, от малките жестове на общност и разбиране?! Някак си имаш привидното успокоение, че си част от цялото, заедно с персонала, заедно с истинските престъпници, заедно с дребните мошеници, с невинните...Както каза снощната ни съкафезничка, и полицаите са затворници, само че те са за цял живот. Защото не можеш да бъдеш част от тая система и да не се чувстваш  ограничен, цяла нощ на смяна, с озлобени, изнервени или направо откачени човешки същества , които излъчват  необятни потоци от отчаяние, агресия, злоба и тъпо безразличие... Телевизорът работеше цяла нощ, звукът беше усилен , сякаш да обезсили тия потоци...

    Не мога да кажа колко време чакахме,  докато ни закарат в специализирания съд, стана въпрос само, че нашата кола няма да ни изчака и не се знае как ще се приберем в нашия град. Пак чакане, докато ни извикат, един по един, на разпит при прокурора, в малко помещение без видими прозорци, с надраскани стени и не много чисто. Времето напредваше, когато дойде моят ред май вече беше минало пет часа. Влязох вътре, пак с белезници, и видях адвокатката си, после освободиха ръцете ми, но  ми беше все едно, просто имах чувството, че всички тия подробности не се отнасят за мене...

   Прокурорът ме посрещна с някакво философско или по-скоро, психологическо обобшение- виждал, че се срамувам от положението си и осъзнавам грешката си. Влязла съм с наведена глава , боязливо. Беше мъж , по мое мнение, между четирдесет и петдесет години, без особено забележителни черти, вероятно това беше обичайният му похват преди разпит. Мисля, че и тогава подсъзнателно го разбирах и отгатвах намеренията му, но някакси ми се искаше  това отношение да е специално за мене...

   Адвокатката ми обясни, че мога да дам показания, но това няма непременно да повлияе на решението на съда за мярката за неотклонение. От друга страна , ако  избера да мълча, мярката пак може да е по- лека. Набързо ми каза, че  срещу мене имат най-малко  данни, не се знае дали и те няма да паднат по- късно.

    Не мога да опиша състоянието, в което реших да говоря, просто нещо ми подкказваше, че ако го сторя, много скоро ще бъда на свобода, а за това си струваше да направя нещо. Отначало ме накара да разкажа за организацията на работата , за себе си...Не знам как съм намерила достатъчно самообладание да отговарям пестеливо и да не говоря в мой ущърб , адвокатката ме насочваше всеки път, когато я поглеждах въпросително. Все пак, беше добре, че съм гледала много адвокатски сериали, не познавах дамата, но вярвах, че ми е изпратена неслучайно и трябва да я слушам.

   Имах някакво смътно усещане, нещо като поглед в бъдещето, струваше ми се, че отношението към мене е добро. Сега осъзнавам, че Вярата ми  ме е спасила от поредния срив, дала ми е малко  неистински образ на положението, за да се държа до края.

   Защото нещата изобщо не свършиха дотук, трябваше да минем и през съдебната зала. Но дотогава още няколко часа чакане, пак поставяне и сваляне на белезници...Все още се чудя каква еротика виждат някои в тях, как дори правят секс закопчани...

   В края на краищата, ме разпитаха и пред съдията, една също така незабележителна дама с вид на зубрачката на класа. Задаваше предварително наизустени, тенденциозни въпроси, мисля си, че ако имаше възможност, още тогава щеше да ни изпрати в пандиза. Речта й накрая беше по- обвинителна и от тая на прокурора. В залата бяха близките на всички , освен моите. Всъщност, още на предварителния разпит при прокурора казах, че моето най- голямо наказание ще е , когато се изправя пред майка си, да я погледна  в очите и да й кажа какво се е случило...а след това да  я помоля да ми прости. Сигурно юристите са свикнали с такива изказвания, в случая ме успокоиха, че тя може и да не научи...

       Както и да е, отървах се само с подписка, който ми казва, че  е било по-добре да мълча, да си гледа работата. Всъщност, никого не натопих, говорих предимно за себе си...Но ми беше ясно, че ако се бях опитала да показвам мускули, въпреки, че ги имам, нямаше изобщо да се церемонят с мене. Можеха да ме оставят като нищо в ареста за още няколко дни, докато дойде време за обжалването.

     Процедурата свърши в един след полунощ  и добре, че адвокатката ми е много мъжко момиче, иначе  сигурно трябваше да пренощувам някъде на тротоара в очакване на случаен автобус за моя град. Натовари ме на колата, заедно с още една нейна колежка, после спря в някаква бензиностанция да ми купи кроасан, защото аз нямах и никакви пари в себе си. Преглъщах с мъка, просто защото трябваше, не ми се ядеше изобщо. Единственото , което исках, беше да се прибера и да се изкъпя, да се обадя на сестра си...

    На другия ден, още щом й се обадих,от домашния телефон, защото вече нямах мобилен, тя ми каза, че всички те всичко знаели, включително и майка ми...Почувствах огромно облекчение, не бях изоставена, племенникът ми ме търсил по телефоните да разбере в кой арест съм, братовчед ми се обърнал към един приятел адвокат и той също се опитал да разбере какво става...Не знаех как ще завърши всичко, но започнах да се уча да не мисля за бъдещето и да не правя дългосрочни планове.

     Убедих се, че много съм сгрешила, когато не се обадих на приятелите си още в ареста. Според Мила, адвокат с дългогодишна практика, трябвало просто да й кажа името и да настоявам полицаите да се свържат с нея...Както и да е, тя ме увери, че и тя самата, и съпругът й ще са с мене, познаваше моята адвокатка и щеше да помага с каквото може...

     Имаше и още хубави неща след това, например, веднага си намерих нова и то по- добре платена работа, бях отслабнала с поне два килограма...И даже се наспивах за по- малко часове...

    Бях преминала през неочаквана, болезнена и все пак, полезна проверка. Опознах още една страна на живота и се уверих, че мисията ми на тоя свят е познанието във всякаква форма. Преживяното утвърди намерението ми на всяка цена да попътувам по света, да видя и усетя тръпчивия вкус на приключението , независимо от напредващата ми възраст. Разбрах, че много време съм пропиляла като съм оставала в едно равновесно положение, подчинявала съм се на глупави правила, които не са за мене, спазвала съм привидно приличие и аз не знам защо...

     Дадох си дума вече да съм истинска, каквото и да става, да не се колебая да кривна встрани, за да разбера какво става или да помогна за нещо. Да не вървя като кон с капаци към някаква всеобщо лелеяна цел...Родила съм се различна от повечето хора, родила съм се с привилегията да живея по начин, който за тях е далечно и несбъдно бъдеще, а предназначението ми е да съм защитена от самотата си...

     Винаги.

     Е, сега вече знаеш с кого си беседваш всеки ден, макар и безмълвно...Май че си струва да ме познаваш, какво