Гладен беше рошав Трайчо. Гладен, ама като вълк. Преметнал торбичка на рамо вървеше из гората, а босите му крака газеха и подритваха жълтата шума, белким изровят някоя киселица или скрил се от катеричките орех. Но животинките отдавна бяха ошетали и прибрали зимнинката.
Не щеш ли, без да се усети, Трайчо изскочи на самодивското изворче. Наведе се да пийне водица и що да види – на дъното като златна паница се беше гмурнало слънцето да се къпе. Очите на Трайчо се уголемиха, гледа, гледа туй златно кълбо във вира, па като разтвори торбицата, загреба водата и стегна връзките. Метна после торбичката на рамо и започна да бяга през гората, да стигне катуна и да покаже на майка си какво е уловил.
Смрачи се, облаци надвиснаха над угарта, заваля дъжд и той – ни жив, ни умрял, – стигна до каруцата, където го чакаше старата циганка. Едри капки дъжд заплющяха по платнището, катунът се прибра и зачака да спре.
– ­Какво носиш в торбето, сине – попита старата циганка.
– Слънцето улових, златна паница н ...