Поете, ще се взра в душата ти ранена, ще те обърна пак към мисъл съкровена.
Четиристотин петдесет и девет години, седем месеца и деветнадесет дни ни делят от деня, когато меланхоличният ми ежевечерен кошмар беше най-безпардонно прекъснат от моята сладка леля Ели. Онзи вой на койот накара крехките стени на търпението ми да потреперят трагично като камбаната на Квазимодо и да рухнат. Ще ви разкажа всичко, обещавам, за тази вълшебна утрин и смъртта на леля Ели, но трябва да се върнем четиристотин петдесет и девет години, седем месеца и деветнадесет дни назад. Днес вие може би не сте родени, а мен ме заведоха на цирк за първи път.
"Ако евентуално облаците наистина са закачени на куки за небето, каква е вероятността да ми се изтърсят на главата? Ами още по-зле! Ако са залепени с дъвка? Никога не залепяй нищо с дъвка, защото винаги пада."
Такива и производни на тази мисъл вълнуваха петгодишния ми ум през онова крайно неприятно утро през април. По-късно, когато ме изправиха пред Страшния съд ...