Поисках майчинско сърце,

                                                          а жребий Соломонов получавах.

                                                          Сред трупове, разкъсани на две

                                                          децата си на другите раздавах.

                                                        М. Димитрова

                                               Свят Делта, остров Кефалония, 16-ти век

  – Имам и нектар, и амброзия, но няма да ти дам – знаеш как ти действат! Някоя икона ще започне да мироточи и ще се стече тълпа народ да видят чудото. А днес хората трябва да си останат по домовете, това ти е ясно! – Джиа прибра в тайното чекмедже снимката, на която младият и жизнерадостен Тай махаше към обектива, прегърнал през рамо чернокосо, усмихващо се с нащърбена усмивка момиченце на седем-осем години и се обърна към архангела, който отново се беше разположил на резбования стол до масичката в притвора. Отпуснатите му криле неспокойно докосваха пода и въздухът около тях се вълнуваше и трептеше като морска вълна, огряна от утринното слънце. Прашинките, които вдигаше с неволните си движения, се въртяха и сияеха с ослепителен блясък и всички предмети наоколо бяха придобили празничен и малко карнавален вид. 

  – Да, знам, но си струваше да опитам – въздъхна двуметровият блондин и погледна към Джиа със съчувствие. – Те ти липсват, нали? Тай и Юйлин.

  – Те са единственото, което имам – промълви ангелицата и очите ú се изпълниха с остра, пронизителна тъга. – Оставих ги там, далече, и не знам какво става с тях. Ти идваш веднъж годишно и си много пестелив на приказки. Подозирам, че ми казваш само приятните новини, а неприятните ми спестяваш. Или ги поднасяш по най-щадящия начин. Преди десет години Светлината ме привлече на този изолиран остров и все още не ми е ясно защо. Оставих съпруга и детето си съвсем сами и сега той е болен, а Юйлин… Знаеш ли какво е да чувстваш, че дъщеря ти има нужда от теб, а ти да не можеш да бъдеш до нея и в щастливите, и в трудните моменти? Пропуснах всичко – превръщането ú в млада жена с успешна кариера, сватбата ú, загубата на детенцето ú… Не можех да бъда до нея, да я утеша. Сега Тай е болен и има нужда от мен, а аз не съм редом с него, а тук – на този остров, да чакам не знам какво и да пазя нещо от не знам кого? Нима е справедливо всичко това, Габриел?

  – Джиа, знаеш, че трябваше да изкупиш небрежността си при Прегрешението. Полόжи толкова усилия, служиш на Пресветата Дева още от раждането ú, спасила си толкова душú, сдоби се с ангелски чин и с криле, нима ще рискуваш да пропилееш всичко за един миг? Чакай малко! –  погледна я изпитателно архангелът – Не съм ти казвал, че Тай е болен, това се случи съвсем наскоро, как разбра? А за детето? 

  – Значи вярно е, всичко е вярно! – Джиа трескаво се загърна в мантията и се изправи рязко.

  – Трябва да го видя. Незабавно!

  – Почакай, Джиа! – архангелът я спря с жест, в който се усещаше толкова категоричност и сила, че ангелицата замръзна на място и го погледна с отчаяни и преливащи от болка очи.

  – Да не си посмял да ме спираш! Трябва да говоря с него! Той ще ми каже, за разлика от теб! – сега погледът на Джиа беше гневен и изпълнен с решителност.

  – Но за кого говориш?

  – За стареца от Пещерата на дракона. Отшелникът Герасим. Той понякога ми говори с гласа на Тай. Изпада в нещо като транс и тогава идва Тай. Или духът му, не знам точно! И ми говори. Разказва ми за живота си там, в Ухан, за вируса, за Юйлин, за болестта си. И ме вика, има нужда от мен! Понякога, когато гледам снимката и държа брошката, го виждам – целия омотан в тръбички, с бледо като восък лице, със затворени очи, едва диша. В някаква бяла стая, пълна с апаратура. Той е в болница и е зле! Мислех, че си въобразявам, но сега съм сигурна! Кажи ми, Габриел, поне веднъж ми кажи истината!

  – Джиа, ще ти кажа, само се успокой! Седни, нямаме много време! Всичко ще ти кажа.

  Джиа се свлече на другия стол и закри лице в отчаяние. Когато отново погледна архангела, очите ú бяха сухи и горяха с трескав огън.

  – Не ме интересува колко време имаме и за какво! Искам да чуя всичко. Говори! – в тона ú се прокраднаха метални нотки и Габриел неволно потръпна под хладния ú, решителен поглед.

  Разказа ú накратко за случилото се с Тай, за болестта му, за загубата на детето.

  – Инцидент ли е било? – запита накрая Джиа и в очите ú отново се появи металният блясък.

  Габриел се поколеба, после въздъхна и промълви.

   – Все едно ще разбереш. Алибей има пръст в тази работа. Той е устроил всичко. Има някаква цел, още не знаем каква.

  – Много добре! – каза ангелицата, а лицето ú беше мъртвешки бледо и спокойно.

  – Има и още нещо – архангелът пак се поколеба, като пред скок в бездънна пропаст, но после се реши и изстреля – Алибей е тук. В момента се изкачва по пътеката над речния каньон. Идва с пиратите към манастира. Оливия е с него.

  – Оливия? – погледът на Джия беше празен и някак отнесен. Габриел потръпна. Дори гневът бе за предпочитане пред този мъртъв и сякаш побрал вакуума на вселената поглед. – Починалата му жена? Как?

  – Те притежават „Черната орхидея“. Взели са я от миналото, преди милиони години. Това са младият Алибей и жена му, преди да почине. Брошката ги е пренесла тук. Искат и „Бялата лилия“. Затова са дошли. Ти си от бъдещето, а те – от миналото. Още не те познават.

  – Хубаво!

  – Джиа, само се успокой!

  „Какво говоря, та тя е студена като покойник в пресен гроб! Какво да ú кажа? Как може да се уталожи скръбта на една майка и съпруга от загубата на най-близките ú хора?“

  – Аз съм спокойна, Габриел – каза тихо Джиа, а гласът ú беше равен и от него лъхаше скреж. – Мисля, че вече изкупих греха си. Не мога повече да страдам заради това, което е сторил някой от подопечните ми. Имах сила и власт, но не бях всемогъща. Създателят трябва да ми прости!

  Габриел внимателно протегна крило, от него заструи мека светлина и ласкаво обгърна с ненатрапчив ореол отчаяната жена. Тя само махна с досада и светлината се разсея и изчезна.

  – Това е вестта, която трябваше да ти съобщя. Че с пиратите идват Алибей и Оливия. Трябва да опазиш „Лилията на Милостта“, Джиа, чуваш ли?

  Габриел разтърси облечената в черно жена, но сякаш имаше в ръцете си безжизнена кукла, лишена от емоции.

  – Не трябва да влизаш в Залата на промяната и да минаваш през тунела! Това е Врата. Особена Врата! Не се знае къде ще те изведе. Може да е пак на острова, но може и да те запрати някъде много далече. Освен това ти самата ще се промениш.

  – Да се променя? Това нещо там може ли да ме избави от спомените, които пронизват сърцето ми като остър меч всяка минута, всяка секунда? Да ме освободи от парещата болка в гърдите, от усещането за нетърпима загуба и липсата на всяка надежда? Ако е възможно, с радост ще мина през тунела, защото единственото нещо, за което жадувам сега, е забрава.

  – Трябва да се овладееш, Джиа, защото ще загубиш не само спомените си, а и нещо много по-ценно. Ти си пазителка на Милостта. Ако минеш през Вратата, ще се преобразиш. При всички Тунелът на промяната действа различно. Някои се връщат в Първоначалното състояние – отпреди Грехопадението, други се появяват в истинския си облик, такива, каквито са в дадения момент, без маски и илюзии. Трети просто изчезват. Вероятно се появяват в други Светове или се възнасят. Никой не знае!

  – Тай, милият ми Тай! – Джиа се се олюляваше ритмично и гласът ú започна да се извисява.  – Той си мисли, че съм се възнесла. През цялото време ме е чакал да се върна! Будистите вярват в прераждането. Мислел е, че ще се преродя в някой от внуците му. И това му отнеха!

  – Джиа, трябва да тръгвам. Не мога да остана повече. Знаеш, че времето на пребиваването ми тук винаги е ограничено. Послушай ме, моля те: в никакъв случай не минавай през Вратата! Рискуваш Милостта да се превърне в своята противоположност – в Отмъщение. Ще поставиш на карта изхода от войната, а Алибей и останалите привърженици на Мрака ще получат много силен коз. Пази брошката! На всяка цена! И не забравяй – дори и да има някакво отношение към смъртта на внучката ти, този Алибей все още не е извършил нищо. Той е невинен.

  Архангелът понечи да каже още нещо, но в стаичката нахлу свистящ вятър, уви се около крилатото същество като стремителен вихър и след секунда на стола вече нямаше никой – само едно снежнобяло перо се повъртя из въздуха и колебливо започна да се спуска към пода.

  – Никой никога не е напълно невинен – каза Джиа, хлопна вратата на притвора и застана на прага под хладната сянка на белите колони.

  След миг в малкото дворче на ниската църквица нахлуха пиратите.

  Плъзнаха навсякъде като тъмни прилепи с развети черни кафтани и проблясващи ножове и ятагани. Чу се шум от строшени саксии. Глинени парчета, примесени с пръст и пречупени цветни дръжки със смачкани съцветия полетяха надолу към пропастта в подножието на урвата, в дъното на която проблясваше водата на придошлата река. Тя криволичеше между варовиковите склонове като сивкава змия и скоро се губеше в зеещата като паст на незнайно чудовище пещера Дрогарати.

  Пиратите се втурнаха към входа на църквата, но се спряха като вкопани, защото там ги посрещна висока жена, с черна мантия и качулка, която хвърляше златисти отблясъци. Имаше нещо в изражението и в погледа ú, което ги накара да утихнат и да започнат да се споглеждат, объркани и смутени. Жената не промълви и дума. Само вдигна ръка и в нея нещо проблесна. Беше сребърно украшение – морско драконче с бяла главичка, поръбена по краищата с миниатюрни черни петънца.

  После се появиха змиите.

  Плъзнаха от всички страни – провираха се през решетестата желязна порта, която пиратите бяха почти изтръгнали и сега тя стоеше килната на една страна, излизаха изпод счупените саксии, спускаха се от клоните на милапидията в средата на двора, извираха на талази и от самата църква. Бяха сиво-черни, малки, с очертани на гръбчетата ромбове, а на главата на всяко от тях имаше златист кръст. Жената свали качулката си, извезана с подобни кръстчета, и влезе в църквата.

  Обзети от ужас, пиратите се разбягаха. Само един от тях, предводителят им, не се уплаши, а започна да сече змиите с ятагана си, като викаше с все сила:

  – Върнете се, страхливци! От тези дребосъци ли се уплашихте? Сега ще им видя сметката, заедно с предводителката им!

  Той си проправи път през съскащото и пълзящо кълбо от гадинки и нахлу в преддверието, следвайки монахинята.

  Във вътрешността навсякъде имаше змии – по стените, по иконите, по дървените столове под стенописите, по пода… Пиратският главатар ги тъпчеше и разсичаше с ятагана си, но те продължаваха да прииждат!

  Високата жена стоеше с гръб към него, пред една от иконите, и се молеше със спокоен и уверен глас.

  Барбароса се приближи и замахна. Сабята му проблесна над главата на монахинята и замря във въздуха. Жената също не помръдваше, но с иконата пред нея ставаше нещо – шарената лента, нарисувана в долната ú част, внезапно оживя, размърда се и плъзна навън, към лицето на втрещения пират. Скоро една, растяща все повече и повече змия –  със златен кръст на главата и разтворена паст с раздвоен език, се залюля, стрелна се нагоре и се изправи на опашката си.

  Змийчетата от пода и стените започнаха да пълзят към посестирмата си и когато я докоснеха, се сливаха с нея и изчезваха, а тя продължаваше да расте и ставаше все по-зловеща и страшна. Накрая пред ужасения поглед на Барбароса застана една огромна, поклащаща се над главата му змия, която отново отвори паст и се стрелна към него. Пиратът изпищя от ужас и хукна навън, без дори да погледне назад. Чудовището постоя още миг така, после се люшна и се разпадна на множество змийчета, които плъзнаха към ъглите и изчезнаха. Влечугото се уви около дървената рамка на иконата и пак се превърна в шарка.

  Вратата на църквата изскърца, сестра Ромилия спря молитвата си и се обърна.

  На прага стояха Алибей и Оливия. Алибей гледаше към иконата с разширени от удивление очи, а по гладкото лице на геоложката беше плъзнала руменина – от уморителното изкачване нагоре по стръмния склон на планината ли, от преживените вълнения или от страх от това, на което току-що бяха станали свидетели, не беше ясно.

  – Алибей, очаквах те, но не бих казала, че си добре дошъл тук – каза високата жена и в погледа ú имаше нещо, което накара двамата да потръпнат.

  – Ама ние трябва да сме много популярни насам-натам из историята! Всички ни познават. Ти пък коя си? – каза Алибей и тръсна от ръката си едно заблудено змийче, което запълзя към стената и също изчезна.

  – Аз съм тази, която за нищо на света не би искал да срещнеш – каза Джиа и ехото повтори многократно думите ú, извиси се към сводестия таван, после се търкулна покрай стените и угасна в пламъка на димящите свещи. – Аз съм твоята съдба! – каза ангелицата и направи крачка напред.

/Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=qbFojRoe8lI

https://www.youtube.com/watch?v=1v62wMS1Zrs&list=RD1v62wMS1Zrs&start_radio=1

https://www.youtube.com/watch?v=RhN-YLTMD1k