Ала мъдър е оня, който не се гнуси от никой характер и като втренчи в него изпитателен поглед, опознае го чак до първичните му причини. Бързо се променя всичко у човека; докато се обърнеш, току видиш, че се появил вътре в него страшен червей, който самовластно обръща към себе си всички жизнени сокове.
Н. В. Гогол, „Мъртви души“
Хадес, наши дни
– Тоя Вергилий, като му гледам неадекватната динозавърска физиономия, ми изглежда в състояние да унищожи Световете на Светлината единствено по някаква изключителна случайност – си каза Емпуза, след като проследи с поглед как придворният поет напуска с тромава и неуверена походка Тронната зала.
След малко на вратата се почука и двама призрачни стражи въведоха новия посетител.
Всъщност беше посетителка. И то каква!
Емпуза се извърна от прозореца и усети как брауновото движение в областта на гърдите му се ускорява, а рой немирни атоми напират нагоре към гърлото му и го задавят от възхищение. Цепките на очите му се разшириха и от тях се заизливаха неконтролируемо потоци аквамарин, а това, което би трябвало да бъде уста, зейна невъзпитано и съвсем не по кралски. Прииска му се да се смее и да плаче едновременно, да се втурне към току-що влязлата особа или да бяга надалече от тази толкова притегателна и лишаваща го от разум красота.
Той постоя известно време в мълчание и изпиваше с поглед невероятното създание. Беше висока на ръст почти колкото него. Плътта ú, тъмнолилава на цвят, на места черна, излъчваше обаятелна индигова прелест. Леки люлякови облачета се завихряха на равнището на гърдите ú, а на ханша се диплеха мъгляви гънки в същия нюанс. Косите ú бяха тъмнозлатисти и когато обърна нежното си лице към него, го лъхна неописуемо сладък аромат на карамел, ванилия и бонбони теменужки. Очите ú… Елизабет Тейлър беше само бледа сянка пред този излъчващ виолетови потоци от светлина поглед, толкова интензивен и всепоглъщащ, че атомите в тялото на Емпуза затанцуваха и струйки от освободени електрони се запротягаха напред и нагоре, сякаш искаха да обгърнат и приютят тази екзотична и омайваща хубост.
– Искали сте да ме видите, Ваше Величество! – каза с дълбок, приятно сипкав глас Дамата с виолетовите очи и направи реверанс, свела скромно глава.
Кралят на Хадес тръсна сребристата си грива и се постара да се овладее. Бързо прибра разбеснелите се електрони обратно в компактна и благоприлична форма и се усмихна любезно и гостоприемно.
„Искам да вплета атомите си с твоите – сега, тук, незабавно!“, помисли си той, но запази външно спокойствие и отрони:
– Не предполагах, че сте толкова обаятелна! Впечатлен съм! Всъщност дори не знам името ви…
– Мис Перла Карамелла ван дер Муун на Вашите услуги, сър! Можете да ми казвате накратко – Пека. Това е артистичното ми име. За почитателите и приятелите.
– Цели десет сонорни! Мишелъв ще се изяде от яд – промърмори Емпуза и срещнал недоумяващия поглед на дамата, продължи:
– Мис Перла Карамелла… ъъъ Пека! Извиках ви по конкретен повод, но преди това бих искал да узная малко повече за вас. Казахте, артистичен псевдоним, актриса ли сте?
– Нещо подобно. През по-голямата част от времето. Занимавам се и с други неща – каза мъгляво виолетовата хеката и сведе поглед.
– Не може ли малко по-подробно? – изгледа я изпитателно Емпуза, стараейки се да се отърси от хипнотичното влияние на този поглед, който надигаше у него вълни на наслада и ужас едновременно.
– Вариететна актриса съм. Изпълнявам номер на сцената на „Глобъл Дарк Лайт“. През останалото време се занимавам със… спорт – каза Пека и гласът ú леко се поколеба.
– А, атракциите за любители на силни усещания! Синтез и разпад на атоми, удавяния в мъртва вода, разкъсване на призрачни връзки… Чувал съм за това място, но никога не съм го посещавал. Казват, че някои от номерата са доста опасни. Какъв е вашият?
– Нарича се „Лампата на Аладин“, господарю. Всъщност това е не особено впечатляващ фокус с изчезване и появяване на разни предмети, обикновено – ценности от публиката. Магията е в лампата. Тя е с истинска светлина! Някои от зрителите припадат, други изпадат в истерия, трети бягат от залата. А веднъж един се самодезактивира. Но това беше преди много години. Повечето се разминават само с уплаха. Между сцената и публиката има безопасно разстояние. Сравнително безопасно. Все пак, закупувайки билет, всеки се съгласява с условията. Написано е…
– Не съм ви извикал, за да упреквам фирмата ви в нарушения – прекъсна я Емпуза. – Интересува ме лампата. Казахте, че е с истинска светлина.
– 200 вата чисто, натурално земно електричество! И аз жонглирам с нея. Всъщност, лампата е един вид малък прожектор.
– Но как? Как издържате на толкова интензивна светлина и толкова отблизо?
– Нямам представа! „Родила“ съм се на необичайно място – в Часовниковата цитадела. Знаете, че там нищо не е като на другите места в Хадес. Самата тъкан на времето и пространството е различна. И това изобилие от мъртва енергия! Обикновено призраците се „раждат“ край някой от Кладенците или на бреговете на една от петте реки. Аз съм изтърсаче. Изплашила съм стражите на Цитаделата. А един от лекарите, при които ме водеха по-късно, ме нарече изрод. В началото всички страняха от мен. По-късно намерих начин да печеля от „уродливостта“ си. Не е незаконно! – каза предизвикателно Виолетовата дама и зае отбранителна поза.
– Не те обвинявам, скъпа! Само искам да разбера – каза успокоително Емпуза, преминал незабелязано на „ти“. Облаче електрони се изтръгна от края на бялата му туника. – Значи затова си отишла при инсталацията на площада?
– Не се страхувам от светлината, това е. А инсталацията е хубава, оригинална. Аз съм ваша почитателка! – каза кокетно хекатата и страните ú изсветляха от смущение.
– Мда! – промърмори замислено владетелят на Хадес. – Виж, Пека, няма нищо нередно в това, което вършиш. Законно е. Призрачните жители имат нужда да изпускат парата от време на време. Подобни атракциони са с тази цел. Тайната е в дозата. Това, което убива в значителни количества, може да лекува в ограничен размер. Би ли се съгласила да отделиш част от скъпоценните атоми на великолепното си тяло и да ги предоставиш на нашите учени тълкуватели? Нека ги изследват, да ги съпоставят със Свитъка, да потърсят съвпадения с текста. Може резултатът да се окаже интересен. Вероятно ще се наложи да дойдеш няколко пъти в лабораторията на замъка. Можеш ли?
– Разбира се, Ваше Величество! Но при едно условие! Все пак ще загубите част от времето ми, а то е пари, както всички знаем – усмихна се очарователно Пека и запърха с несъществуващи ресници.
– И какво е условието ти, красавице?
– Да ме поканите на вечеря. Слухът, че съм била на вечеря с всемогъщия Емпуза ще ми отвори много врати и ще привлече още зрители на шоуто.
– Дадено! – каза Емпуза и погледна Виолетовата дама с уважение – Ама и теб си те бива, имаш търговски нюх! Разбрахме се.
– Ъ-хъм! – прокашля се тъничък гласец, докато кралят на Хадес изпращаше посетителката си до вратата.
Емпуза затвори, взря се намръщено в ъгъла, откъдето изплува тумбеста сива топчица, облечена като индийски махараджа, в миниатюрен копринен тюрбан, с пластмасово пауново перо на челото, омотана в дълги шафранови дхоти1 със златен кант и обута в бродирани с ламе и обсипани с мъниста джути2 с извити нагоре носове.
– Какво има, Мишелъв? – попита Емпуза и призрачното му лице се изкриви като от зъбобол. – Пак ли си вреш жар-конната гага, където не ти е работа? Май трябва да те наричат не Мишелъв, а Мишеклюк, повече ти подхожда!
– Виж к’во с’я, кралю! – каза свойски мишокът и изпълзя от сенките в ъгъла. – Ти на тая, пембяната, вяра много да нямаш! Тя ще те изпързаля и три пъти ще те купи и продаде, без да разбереш. И не ú гледай готината муцка, тя има и друга, и хич няма да ти хареса.
– И защо така? – Емпуза все още се мръщеше, но в погледа му се прокрадна любопитство. – Хайде, „святкай“ ми пак с някоя нова клюка!
– Че да ти светна, кралю, защо да не ти светна, все пак, кльопачката от тебе идва. И в килера е уютно и топло… малко е тесничко, но не се оплакваме. Обаче вместо да ти казвам, по-добре да ти покажа!
Мишокът притича до отсрещния прозорец и помами с мъничък сив пръст господаря на Хадес. Призракът се приближи и погледна навън, където Пека тъкмо излизаше от вътрешната порта и се отправяше по каменния проход към външните врати на замъка. Походката ú беше грациозна и лека и Емпуза неволно се залюбува на изяществото в движенията ú.
– И какво? – обърна се той към мишока. – Виолетовата дама напуска „Гнездото“. Къде е уловката?
– Ей сега ще видиш, кралю, само потрай! Ето, по моста към замъка идва Първата придворна дама, хубавата Албиция.
– Да, виждам кралската фаворитка, и какво от това?
– Само още малко търпение и ще разбереш, това трябва да се види!
Двамата притихнаха, докато Пека се приближаваше към изхода, а Албиция влезе и също мина по прохода – към вътрешността на замъка.
В един момент напускащата посетителка забеляза приближаващата се Придворна дама, забави ход и почти спря. От прозореца ясно се различаваше стройната ú фигура със съблазнително заоблени женски форми и замечтаният израз на нежното ú лице .
После нещо започна да се случва. Тялото ú се промени. Височината остана същата, но раменете се разшириха, ханшът се стесни, лицето се удължи, брадичката стана масивна и почти квадратна. Виолетовата дреха вече представляваше дълга, свободно пусната риза на тъмни и светли ивици над широк панталон. След малко по прохода срещу Придворната дама крачеше строен и красив мъж с превръзка на едното око и с дълга почти до коленете моряшка фланелка.
– Казват, че когато е в мъжки вид, е един от обесниците на „Летящия холандец“. Говори на холандски диалект, псува като каруцар и се мотае по пристанищата на петте реки. И пръска по комар всичките си спечелени във вариетето пари. Затова, когато е жена, е пресметлива и алчна. Защото знае, че стане ли пак мъж, ще харчи без спирачка.
– Това, това… – думите преседнаха в гърлото на Емпуза и оттам излезе само неясен хрип.
– Това е компилат! – каза сериозно Мишелъв и се дръпна от прозореца. – Нещо се е объркало при „раждането“, сигур зарад мястото, където се е пръкнал. Не е само една душа, няколко са. Но най-често се появяват морякът и трикаджийката.
– Ти направо ме уби! – Емпуза се свлече в овалния фотьойл с метални крака до прозореца. – А аз я… го поканих на вечеря! Оказва се, че ще вечерям с цял легион! – изстена той. – Отиде ми кралската репутация! Ще ми се смеят и кокошките в курниците на замъка. Мъка-мъка!
Емпуза фучеше, но очите му се смееха. Та той едва не беше предложил вплитане на тази странна птица! С кого от всичките ú личности щеше да се вплете?
– Бива си я, много я бива! Така да ме омагьоса. Чувствах се като хлапак. Отдавна не ми се беше случвало!
– Значи вечерята се прецаква, а? – черните очички на Мишелъв се бяха изцъклили от любопитство и мустачките му потрепваха.
– Какво? Не, разбира се! Тази… този… пфу! Тази дама има имунитет към светлината, не трябва да я изпускам от поглед. Какво пък, може да се окаже интересна вечеря!
– Ти си знаеш! – каза Мишелъв, но в пискливия му гласец се долавяше съмнение.
– Знам си, знам си, „просветителю“ на всяка манджа – каза с досада Емпуза и побутна топчестия си „съветник“ към изхода на Тронната зала.
– Добре, де, обирам си чукалата! Ти им святкаш, а те те сиктирдосват. Що за табиети! – каза обидено мишокът и заситни неохотно към изхода.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=b66NQbxGYV4
1. Дхоти – традиционно индийско облекло. Правоъгълна ивица плат, дълга от 2 до 5 м, завита около краката и бедрата с промушване на единия край между краката. Дължината, цветът и материята варирали в зависимост от кастовите различия. Дълги копринени дхоти носели представителите на висшите касти и богаташите, за бедните били късите, памучни дхоти, удобни за работа.
2. Джути – кожени бродирани обувки от Индия и Пакистан с извити нагоре носове. Нямат ляво и дясно разграничение и с течение на времето заемат формата на краката.
© Мария Димитрова Все права защищены