И рече Бог: да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода. /Тъй и стана./

                                                      Първа книга Моисеева. Битие.

                                                            Бергмо, Свят Гама, 1947 г.

  – Трябва да оставиш инструкции на наследниците си как да се грижат за Часовника.   Устните родови предания са хубаво нещо, но ни трябват по-солидни и подробни указания за този сложен и изключително деликатен механизъм.

  – Да започна да си водя дневник? – предложи графът. – Ще описвам в детайли работата на Джузепе и Васил и своите задължения. Какво ще кажеш?

  – Добра идея! – кимна Корал и погледна към часовника. – Обичам розово! – додаде тя с усмивка.

Граф Висконти и помощничката му стояха сред официалните гости на стълбите под Кулата, където председателят на Общинския съвет на Бергамо сеньор Чезаре Морети вече завършваше речта си. От ниската вратичка отстрани излязоха и последните майстори, приключили с монтажа. Високо горе циферблатът на новия Часовник сияеше в празнично розово, в тон с мраморната облицовка със златисти жилки, а над механизма беше камбанарията с бронзовата Голяма камбана. Циферблатът представляваше квадрат, в чийто ъгли бяха изобразени четирите посоки и съответните четири вятъра, а отгоре – гербът на Бергамо: слънце с корона и жълто-червен щит на син фон. В долната част беше надписът на латински: VBI IVSTITIA PAX CARITAS ET AMOR IBI DEUS EST – „Където има справедливост, мир, състрадание и любов, там е Бог.“ Цифрите бяха разположени в два кръга: във външния – арабски, за часовете следобед, във вътрешния – римски, за часовете от първата половина на деня.

  – Съгражданите ми са добри и отзивчиви, но изключително суеверни – каза Джовани Висконте, проследил погледа на Джиа-Корал. – Римската цифра за 17 часа – XVII, е анаграма на латинската дума vixi – „живях“, тоест „вече съм мъртъв“, и затова се наложи да напишем часовете по външния кръг с арабски цифри. Е, сега поне имат часовник, какъвто искаха – помпозен, лъскав, точен и абсолютно безполезен! Истинският времеви механизъм е под кметството със Слънчевия часовник, в подземията на Цитаделата и под парка на вила „Отоне“.

  Синьор Морети вече слизаше по стълбичката. Публиката на площада се разшумя, чуха се възгласи, сред които се различаваше едно име – Висконти. Тълпата го поде и след малко целият площад викаше в един глас: „Висконти! Реч!“.

  Благодетелят на Бергамо въздъхна, подаде бастуна си на младата жена с бледорозова барета и вишневочервена вталена рокля, потупа я по съвършеното рамо с цвят на слонова кост и бавно се заизкачва към балкона.

                                                                                        Миден, наши дни

  Габриел се появи в стаята на Мирабела с димяща чаша амброзия в едната ръка, а с другата се опитваше да избърше с дантелена кърпичка яркосиньото петно от коктейл на пеша на безукорната си ангелска туника.

  – Мирабела, бива ли тъй! – простена той. – Не оставяш човека да си почине след изнурителния и изпълнен с премеждия път. Една глътка амброзия не успях да пийна! Със зова си стресна Каспар и той ме заля със „Сапфирената Мерилин“. Та това е сериста киселина, подсилена с разяждащ каустик, за Бога! Виж какво направи!

  Архангелът кашляше, а туниката му димеше. В долната част на дрехата вече зееше порядъчно голяма дупка, която бързо се разширяваше. Той дъхна върху петното и стаята се изпълни с ухание на люляк и лавандула, но това въобще не помогна.

  – Имаш ли светена вода? Бързо! Това е официалното ми облекло, нямам друго!

  Отначало Мирабела гледаше недоумяващо, после изведнъж разбра и се хвърли към шкафа. Измъкна оттам тумбесто стъклено шише с роза и кръст на етикета, изсипа върху шепата си от съдържанието и започна щедро да пръска навсякъде бялата коприна.

  – Не мен, аз нямам нужда, пръскай петното! – викна Габриел, заслонявайки се от потоците вода, и изтръгна шишето от ръцете на суетящата се девойка.

  Най-после пожарът беше угасен, но на финия плат зееше грозна черна дупка с разръфани краища.

Габриел седна омаломощен на стола и крилете му печално провиснаха.

  – Казвай сега за какво ме извика и дано да е нещо важно, защото иначе никога няма да ти простя!

  – Мисля че е важно – промълви Мирабела, свела извинително поглед и занарежда:

  – Райските ябълки нямат кора. Поне не такава, каквато имат портокалите. И какво ще стане с портокаловата четка на даоисткия монах? Как ще нарисува жерава? Ами Юймин и Дешанг? Белинда?

  – Чакай, чакай! – прекъсна я Габриел. – Едно по едно! Не разбирам въобще за какво говориш. Ако пак е някоя шега…

  – Говоря за това! – каза писателката и махна към бюрото си.

  – Аа, за това, значи! – в гласа на архангела се прокрадна объркване и удивление. – И къде дяна портокала?

  – Никъде не съм го дянала! – възмути се Мирабела. – Аз си пишех сáмо. После погледнах и… няма го! А вместо него… Не обичам райски ябълки! – изстреля тя. – Ако ще трябва да ги ям… Искам си портокала!

  Габриел кръстоса крак връз крак и съвсем неделикатно се изсмя. Мирабела го изгледа вбесено, но той продължаваше да се смее, а накрая се хвана за корема и започна да се тресе от неудържим кикот.

  Девойката го гледа известно време сърдито, но сребърните камбанки в гласа му бяха толкова мелодични и заразителни, че и тя започна лека-полека да се усмихва, а накрая също прихна.

  Така се кикотиха известно време и Мирабела изпитваше огромно облекчение и щастие, защото той беше тук, с нея, и всичко изглеждаше лесно и преодолимо, та нали беше могъщ хранител, който можеше да разреши всеки проблем!

  Накрая писателката изтри „смешинките“, както тя наричаше сълзите от смях, от очите си и погледна мъжа в бяло с обич и благодарност.

  – И защо беше цялото това веселие? – попита престорено сърдито тя.

  – Малко изпускане на парата. И на двамата много ни се събра. Ти откога не обичаш райски ябълки?   Доколкото си спомням, в една от частите схруска една със завиден апетит.

  – От днес! – сопна се Мирабела и очите ú сърдито просветнаха. – Искам си портокала!

  – Ти нали не знаеше, че това не е портокал? И си пишеше?

  – Да, написах първата приказка. И част от Книгата.

  – Е, какъв е проблемът тогава? Това е важното – че можеш да пишеш. А дали с портокал или с райска ябълка, какво значение има?

  – Но Юймин и Дешанг? Жеравът?

  – Жеравът вече е нарисуван с портокалова коричка. Това не се е променило, проверих го, докато се смеехме. Що се отнася до Юймин и Дешанг, защо трябва непременно да имат това, което стои на бюрото ти? Нали ти пишеш историята? Можеш да им оставиш портокала. И никой не те задължава да ядеш райски ябълки, щом не обичаш. Аз пък ги обожавам!

  Габриел се пресегна и преди Мирабела да успее да реагира, отхапа от яркооранжевия плод. На лицето му се изобрази райско блаженство.

  – Не знаеш какво пропускаш, мила! – извика той. – Това е най-вкусната ябълка, която някога съм опитвал. А ти си яж портокалите!

  – Ти… – възмути се Мирабела – Изяде ябълката на светията! Как можа? Това беше подарък! За мен!

  – Но ти каза, че не я искаш. Какво щеше да я правиш? Да я сложиш в хербарий? В хладилника щеше да издържи няколко седмици, а после? Щеше пак да спреш да пишеш ли? Виж, скъпа – Габриел примъкна стола си до Мирабела и лицето му стана сериозно. – Важното е, че можеш да пишеш – със или без портокал. Вече нямаш нужда от катализатор. Чудото се случи. Портокал или райска ябълка, или какъвто и да е друг плод – няма значение! Важно е това тук – той посочи гърдите ú отляво. – Имаш ли сърце, всичко, което правиш, ще се получава. Знаеш ли, че ботаническото название на райската ябълка – „diospyros“, идва от гръцки и означава „божествен огън“? Предполагам, заради цвета, по който толкова прилича на портокала. Смятай се за щастливка, получила божествения огън на творчеството! Но няма нужда сачанлийският белобрад Прометей да те дарява отново и отново с него. Творческият пламък е вътре в теб – в сърцето ти, в кръвта ти, в гените ти, защото си Автор и творец! Това е най-важното.

Мирабела скочи от стола и поривисто прегърна Габриел, който изпусна огризките от ябълката и те се пръснаха по пода.

  – Да ги събереш после! – каза ласкаво той и я погали по черната грива разбъркани коси. – Това все пак е подарък от светец и не трябва да сме небрежни към тези неща. Огризките ще заровиш в някоя от саксиите на балкона. От земята са дошли, трябва да идат пак в земята. Не е редно да гният на боклука!

  – Добре – прошепна Мирабела, заровила нос в многострадалната му туника, която още изпускаше мирис на дим и изгоряло. – Какво бих правила без теб?

  – И аз това се чудя! – усмихна се архангелът. – Но сега трябва да те оставя, защото Каспар ще се сърди. И без това му провалих обедната почивка, като му разлях любимия коктейл. Знаеш ли, че са го повишили? Станал е диспечер на Залата. Сега той ми е началник. И е навирил един нос…

                                                            Ухан, Свят Гама, 15 февруари, 2020

  Тай Уанг седеше пред компютъра и преглеждаше записките си. Нещо го смущаваше. Преди няколко дни беше правил изчисления и се получи един резултат, а сега, при повторната проверка – друг.

  „Какво става?“, запита се за пореден път старият човек. „Толкова ли съм зле, че не мога два пъти да получа един и същи отговор?“

  Той придърпа листа с данните и започна да ги въвежда във файла. Така беше настроил програмата, че при попълването на празните места компютърът сам правеше изчисленията. Формулата, която беше открил, беше преобразувано уравнение на Шрьодингер за вълновите функции, приспособено за макрообекти, с много допълнителни подробности, които бяха важни като начални условия. Имаше данни от Европейския сеизмологичен център, прогноза за времето, океанските течения, трафикът на превозните средства по суша, море и въздух, магнитните бури, метеоритните потоци и какво ли още не. Имаше също и архив на събитията по света, от който програмата също вземаше данни.

  „Добре!“, реши той. „Ще го изчисля още веднъж. Думите ядра…“

  Запълни местата с няколко десетки думи.

 „После вида прогресия, възходяща при фронта и низходяща – при тила, константата на Планк, операторите, началните координати при фронта…“

  Минаха няколко секунди и на екрана просветнаха цифри и букви. Тай ги гледа известно време, без да проумява какво точно показват, после въздъхна:

  „Това е някакъв абсурд! Получава се невъзможен резултат.“

  Повтори изчисленията – същото.

 „Е, сега поне излиза едно и също нещо, но каква полза – това е невъзможно! Оказва се, че комплексната вълнова функция може да заема и отрицателни стойности. Но по принцип вероятността или е някакво положително число, или е нула. Едно нещо или има вероятност да се случи, или не. Такова животно като минус вероятност не съществува!“

  Тай обикновено не обръщаше внимание на имагинерната част от формулата, приемаше я като необходимост за изчисленията, но сега се замисли:

  „Излиза, че всеки обект във Вселената има не само реална, но и имагинерна част. Какво съм открил всъщност? Душата? И тя може да се изчисли?“

Старецът остави тези размишления за после. Сега имаше да свърши нещо спешно. Ако изчисленията му са верни, имаха голям проблем.

  „Юймин!“, мина като светкавица през ума му и той посегна към телефона.

Успя да се свърже с Бруно Висконти след няколко неуспешни опита да се обади на дъщеря си. С периферното си зрение улови няколко кадъра от „Новините“ по телевизията. Близо до Бергамо беше станало земетресение. Магнитудът не беше много голям и нямаше жертви, нито големи разрушения. Само няколко аварии на водопроводната мрежа и наводнени мазета и улици. Но друго тревожеше Тай.

  Най-после професор Висконти отговори.

  – Тай! – гласът му беше смутен. – Смятах да се свържа с теб. Дъщеря ти е добре, не се безпокой! Преди малко говорих с нея. Ще се срещнем при павилиона – каза, че е тръгнала насам. Тук имахме малко произшествие, ще ти разкажа по-късно…

  – Не! – прошепна старецът с треперещ глас. – Обадú се пак на Юймин! Аз не успях да се свържа. Кажи ú никъде да не ходи! Земетресението е само началото. Направил съм грешка в изчисленията. И предупреди оня младеж – Дешанг!

  – Когото ти спаси? Толкова сме ти благодарни!

  – Ти не разбираш! Съдбата е като ластик. Колкото и да я разтягаш и променяш, тя накрая с плясък все се връща в първоначалното положение. Животът му още е в опасност. И ако Юймин е с него, и тя е застрашена.

  – Какво имаш предвид.

  – Аварията е само началото.

  – Началото на какво?

  – На потопа. Не преувеличавам, Бруно, познаваш ме! Според изчисленията ще има още по-силен трус, в района на връх Глено. Ще се скъса стената на язовира¹ там и още две по-малки диги в района. Всичко на няколко десетки километри ще бъде потопено във вода. Предстоят и проливни, продължителни дъждове. Ще има разрушения. Хиляди хора ще загинат. Трябва да предупредиш властите да започнат евакуация. Излизат още повтарящи се ключови думи, свързани с Бергамо – щит и пробив. Не знам какво означават. Но за Бога, намери Юймин и я пази, умолявам те! Ах, нещастният аз, къде ми беше умът – да изпратя дъщеря си в самия ад! – затюхка се старият китаец.

  – Успокой се, Тай! Ще се опитам, но едва ли някой ще ми повярва. Що се отнася до дъщеря ти, обещавам ти, че ще се грижа за нея, както за Лаура и Франческо. Имаш ми думата! Знаеш ли…

  Връзката внезапно прекъсна. Колкото и Тай да се опитваше да се свърже отново, телефонът беше занемял. Старецът заскуба посивелите си коси и започна да набира телефона на Юймин. Отново без резултат.

 /Следва/

 https://www.youtube.com/watch?v=5GLAjW34E_w

 https://www.youtube.com/watch?v=0y9ANYeaDEo

1. Язовир „Глено“ е построен през 1923 г. на едноименната река в провинция Ломбардия, на около 50 км от Бергамо. Стената му се скъсва на 1 декември 1923 г., 40 дни след пускането ú в експлоатация. Четири милиона и половина кубични метра водна маса заливат долината на реката в продължение на 21 километра и унищожават три села, пет електроцентрали, много мостове и редица изолирани сгради и фабрики. Има стотици жертви. И досега под връх Глено могат да се видят останките от стената, която не е възстановена повече.