– Ян Бибиян, дай ми опашченцето, върни ми силите, заклевам ти се, че само тогава ще мога да ти върна главата! Ако пък искаш докрай да ти бъда послушен, отскубни и задръж само един косъм от нея. Докато той е у тебе, аз ще ти бъда неволен роб и слуга.
Елин Пелин, „Ян Бибиян“
Миден, наши дни
Мирабела грижливо забърсваше праха от бюрото си и мислеше, както обикновено, за Габриел.
„От два дни не е идвал! Тази история с внезапното нападение на мрачниците и подранилия Армагедон изнерви всички ни. Но щом го няма, значи всичко е наред. Но пък ако всичко е наред, трябва да се появи Алибей, за да разбърка манджата. Но пък Алибей…“
Тя машинално бутна настрана един от дебелите речници на плота и той с грохот тупна на пода.
„Гръцко-българският!“ – наведе се тя да вдигне обемистата книга. „Изключително полезен! Благодарение на него измислих ипарксоните и хорохроните и още куп неща от митологията. Не че аз съм измислила митологията, де!“, продължаваше да разсъждава разсеяно тя и коленичи на пода да събере листчетата с бележки, изпаднали от речника.
– Ох! – раздаде се тънък, писклив гласец. – Внимавай, Мирабела! Опашленцето ми! Затиснала си го с тази тухла! Варда!
„Варда? Сега пък от какво да се вардя?“
Писателката се взря в пода и видя дребно червено същество с черни рогца и дълга черна опашка, чийто край се губеше някъде под дебелите корици на речника.
– Ти пък кой си? Не ми казвай, че си от Стендал! Не съм правила постъпки за цитат!
– Не съм от Стендал! К’во кат’ съм червен кат’ ощавен и имам опърлени черни рога и опашка! Къде у Стендал си скивала таквизи кат’ мен, а? Хмм! – прокашля се съществото и продължи, вече с малко по-нисък, но по-мелодичен тембър – Заемка съм, уважаема, но не съм плод на любезно искане от твоя страна, а на височайше благоволение от палатите на онези, що съзерцават отгоре тоз несъвършен Свят. Хмм!
Новото прокашляне пак измени гласа на малчото и той изписка дрезгаво:
– Ама пỳсни ми опашленцето, де! К’во се пулиш кат’ невидяла! Аз съм промоция, чаткаш ли? Пробваш и връщаш, ако не ти е гот да си лафиш с мен. На из-пе-та-те-лен срок съм, загряваш ли? Само че нещо с настройките не е наред. А може и да е от преноса. Идвам от Елин Пелин! Не от града, от писателя, ще знаеш! Не съм точно цитат, кореспонденция съм. Ама не съм писмо, ти да не си помислиш! Пфу!
Съществото чак се задъха и още повече почервеня – от възмущение. Явно да бъде помислен за писмо за него беше смъртна обида.
– Сетих се! – възкликна Мирабела. – Ти си Фют! Но защо си толкова малък? Той като че ли беше по-едричък.
– Фют? Ха! – опита се да се изсмее съществото, но вместо смях, от устата му излезе нещо средно между крякане и остра тютюнджийска кашлица. – Не ми говори за тоз профан! Да се остави тъй позорно да му бъде отнета крайната опашна плът! Да се превърне в слуга на едно хлапе! Да си позволи емоции! Да… Ама какво съм ти се заобяснявал аз! Не съм Фют, той е втори природéн син на третия братовчед на четвъртата ми дяволоидско-миша майка. Нищо общо с мен! Освен края! Не житейския, ако ме разбираш. Именния.
– Именния? – повтори недоумяващо Мирабела.
– Именно – именния! – каза съществото и направи дълбок поклон, сваляйки невидима шапка от рошавата си глава. – Пата-Кюта – Фют! на Вашите услуги, мадмоазел! С едно късо тире, едно средно и една удивителна.
– А, този край! – каза Мирабела и освободи опашката на дяволчето, което я размаха загрижено и започна да проверява дали няма нещо навехнато или счупено.
– Всичко наред ли е? – попита девойката.
– Хмм, така изглежда…
Пата-Кюта – Фют! остави най-после опашката си и се вгледа с черните топчета на очите си в Мирабела.
– И к’во с’я, маце? Пишем ли, пишем ли?
„Боже!“, изстена мислено Мирабела. „Това е някаква пародия на Мишелъв и Алибей едновременно, въпреки че те сами по себе си са пародия. Значи е пародия на квадрат!“
– Аз съм дявол на квадрат, супер личен, емпатичен и ужасно симатичен! – каза Пата-Кюта и изпъчи хилави мускули.
– И сигурно си малък като залък, но силен като великан! – каза уморено Мирабела и се чудеше дали да се засмее или да заплаче.
– Точно! Тук улучи десетката, маце!
Дяволчетно подскочи на бюрото ú, настани се удобно и заклати тъничките си крака над кошчето за боклук.
– Айде де! К’во си ме зяпнала? Мухи ли ще лапаме? Сядай и пиши! И глей да направиш повечко гафове, че да ме остават и след промоцията, чаткаш ли? А най-гот ще е, ако съвсем загубиш вдъхновение, както когато Шуайджан ти скапа портокала. Тогава може да ме повишат още по-нагоре! Нищо чудно да ме пратят в заглавието на някоя част, а защо не направо на романа, а? – размечта се Пата-Кюта и опашката му се сви треперливо на кравайче зад кльощавия гръб, покрит с проскубана, червена четина.
Той дръпна разтегнатата си тениска с надпис „Пата-Кюта – Фют! АД-е“ над късите си панталонки с два огромни джоба в различен цвят, извади от единия захарна пръчка в червено и черно и я загриза настървено, като гледаше замечтано в тавана. Из стаята се разнесе аромат на горена захар и сяра.
„Алибей, не съм предполагала, че някога ще ми липсваш! Но тоя тук направо ми действа на нервите! Слава Богу, че засега е само промоция! Не съм длъжна да го задържа“, си каза Мирабела и успокоена, седна зад бюрото.
Местността „Глухите камъни“1, Омагьосаната планина
Положила глава на топлия хълбок на вълка, Юймин постепенно се унасяше в сън. Дешанг-Вълчо също притвори очи, тупна няколко пъти с опашка по измазания с глина нарисуван под, отпусна се от топлината на припукващите в огнището борови цепеници и задряма.
– Ами да – каза си недоволно Мирабела. – За какво друго ще пиша с такъв помощник, освен за различни по калибър и принадлежност опашки! А тия, стига са спали! Я да ги събудя!
В пещерата, с наръч дърва под мишница влезе ниска, дребна жена, облечена в тъмнокафява широка фуста, препасана с колан със сребърни пафти и отгоре с извезано с разноцветни мъниста черно елече. Беше Додона, акушерката на джуджетата, която помагаше на Юймин да прекара по-леко бременността и вършеше по-голямата част от домакинската работа.
– Събудете се, госпожо! – каза тихо жената. – Трябва да отидем в църквата „Свети архангел Михаил“ да поръчаме служба за Илинден. Така е прието при нас!
– Добре, Додона! Ще направя, каквото повеляват обичаите ви. Благодарна съм ви, че ни приютихте и се грижите за нас.
– Вълкът много ни помага, госпожо! – каза възрастната жена. – Има остър нюх за богатствата под земята и вече няколко пъти намери златоносни жили там, където никой не очакваше. На него дължим прехраната си за последните няколко месеца. Освен това вие спасихте Вълкан, а той е наш приятел. Чакаме с нетърпение да се роди сестричката му. По-малко от месец остава, живот и здраве! Само не разбирам защо господарят Разнобрад иска да запазим в тайна присъствието ви при нас. Но щом трябва, устата ми ще остане завинаги заключена, честен кръст! Жалко, че пропуснахте Коледа и съживяването на Вернуш, той щеше да ви се зарадва. Знаеше, че ще се върнете.
– Не я пропуснахме, прескочихме я – каза Юймин. – Ще трябва да изчакаме до следващата Коледа, за да се срещнем с вашия ковач. Додона, знаеш ли защо господарят ти настояваше да живеем точно тук, в скалите над Глухите камъни? Това е свещено място за вас, нали?
– Да, госпожо. Тук някога е бил дворецът на кралица Гордяна. Още стоят остатъците от черните гранитни стени на замъка и са запазени улиците на града около него с част от сградите. Всичко е разрушено от времето и стихиите, а тези огромни канари, разхвърляни из Вълче поле долу, според преданията, са от огърлицата на кралицата, която Вълкан извадил от Отровното езеро. Някои се разпилели по брега, а други прелетели чак отсам Зли рид. Наричат ги Глухите камъни, както и цялата местност, защото нито из руините на замъка, нито в пещерите наоколо, нито даже в това тайно помещение, където се намираме сега, има ехо! Нещо става със звука тук и той се губи безследно. Това е единственото място на Земята, където няма ехо. Едни казват, че е заради шуплите в скалите, други – заради реката, която протича дълбоко в недрата на планината, а водата ú е гореща и смъртоносна като водите на отровното езеро, преди Вълкан да намери начин да ги пречисти и че ехото се дави в тези зловещи води. Ние не знаем. Построихме църквата, за да измолим защита от предводителя на небесното войнство. Той е спасил някога жителите на Планината от Синия дракон, който върлувал по нашите земи и ние сме му благодарни. А Вернуш изковал меча, с който архангелът пробол смъртоносно дракона. Както и да е, щом господарят Разнобрад е казал, че трябва да живеете тук и да се криете, значи е имал причина.
– Знам, Додона, но понякога ми се иска това доброволно пленничество да свърши. Ние, как да е, ще изтърпим, ами като се роди малката? Как ще я държим все в пещерата? Жестоко е към невинното дете!
– Затова на Илинден трябва да се помолите на Светия архангел, дъще! И на господаря на мълниите Перкун, както сме наричали свети Илия в древни времена. Въпреки че е напуснал отдавна Планината, той чува молитвите на чистите сърца.
– Не само ги чува, но ги и вижда – измърмори вълкът и размърда нос. – Подушвам нещо, дами! Някой се приближава към скромното ни обиталище. Додона, излез да видиш приятел ли е или непознат и трябва ли пак да се крием!
Бергамо, Свят Гама, 19 февруари, 2020
– Значи, в Бергамо нищо не е това, което изглежда – вехтите оръдия от Първата и Втората световна война се оказаха модерни лазерни оръжия, изстрелващи вместо снаряди, кълбовидни мълнии, заредени с квантови частици; средновековната венецианска стена пък е само фасада, а зад нея има устройства за добиване и съхранение на слънчева енергия, усилена и фокусирана със система от огледала и възможност за действие и през нощта; Цитаделата, катакомбите и Слънчевият часовник са сложна и ефективна система за производство на… време? Правилно ли съм разбрал? И освен хора, съществуват и други форми на живот, някои от които след броени часове може да ни се стоварят на главите, да прекратят непродължителното ни пребиваване тук в невинно и безгрижно неведение и да ни пратят… незнайно къде? – лейтенантът поклати глава с удивление.
Професорът кимна и продължаваше с тревога да се вглежда в надигащата се на хоризонта мътна вълна от емпуси, която все повече приближаваше очертанията на първия светлинен пояс. Отделните сегменти на тази ужасяваща, почти отвесна стена ставаха все по-ясно различими – конските глави със заострени уши, черни, извити рога и светещи с кървав отблясък очи, сивите туловища с мятащи се змийски опашки, магарешките копита, омотани в отливащи в бронз лентовидни сандали, изпод които хвърчаха искри. На гърбовете на чудовищата – хванати за рошавите им, сплъстени гриви, яздеха бели призрачни създания, стиснали мъгляви мечове в ръка. От остриетата им струеше тъмна пара, която помиташе кълбовидните мълнии и сякаш изсмукваше енергията им – докоснати от призрачните оръжия, сферите с хорохрони и ипарксони се смаляваха постепенно и накрая изчезваха в тъмния, мразовит въздух. Емпусите препускаха насам-натам, шибаха с люспести опашки останалите кълба и ги тъпчеха с копита. А мечовете на призрачните им ездачи сякаш се зареждаха с още по-голяма сила и продължаваха да косят безпощадно.
– Хорохроните оредяват – каза угрижено Бруно Висконти. – Не знам колко време още ще издържат.
– Професоре, вижте! – Давиде Сартори посочи някъде над редицата емпуси. – Това кентаври ли са? И те ли съществуват?
– Кентаврите са измислица! Но кентаврусите – не. Това е вторият ешелон от армията на Хадес – същества полухора, полуконе – силни, тренирани и безпощадни. И са изключително хитри и приспособими към всякакви условия. Наместникът на краля на Хадес е кентаврус.
В това време прииждащите бойни полуконе от втория ешелон се разделиха на две струи и се подредиха по фланговете на емпусите. Човешките им торсове бяха облечени в леки ризници, а в жилавите си, мускулести ръце стискаха опънати лъкове.
– Какво смятат да правят?
– Да унищожат външния светлинен пояс! – викна професорът. – Лейтенант Сартори, бързо! Обадете се в Щаба, аз ще потърся Васил-Игнацио, нямаме много време!
– Няма нужда! – каза мелодичен, ясен глас и сякаш сто църковни камбани зазвъняха за тържествена, празнична служба.
Серафимът се появи в истинския си вид, облян в ярка светлина, с огромни криле от пламък и остри, закривени нокти на лъвските лапи. Обърна към професора сияещо лице: над двете си основни очи – сиви, дълбоки и невероятно спокойни, имаше още една редица от шест, по-малки, сякаш направени от диаманти. Те проблясваха дискретно и се въртяха в различни посоки, като внимателно преценяваха обстановката над стената.
– Трябва да дойдете с мен. Веднага! Ще ви отнеса до лабораторията, викат ви там. Но първо – той погледна към кентаврусите, които се престрояваха – трябва да се отбием до фонтана Контарини на площад Векия. Там са единствените същества, способни да спрат кентаврусите.
– Ами турските дронове „Байрактар“? Ами американските самолети „F-16“, ами танковете, ами бойните кораби, ами хеликоптерите, ами ядрените бойни глави… Да изреждам ли още? Мирабела, с тия играчки ли ще пазиш Часовника? И къде ти е НАТО-то? Стоят и гледат сеир ли? За какъв дяволоид изчете всички ония книги от библиотеката? – изсумтя Пата-Кюта.
– Млък, многознайко! Войната още не е започнала! Откъде да знам за подробностите? А НАТО-то действа на територията си.
– Коя война това? Тая тук, дето е доста постна, и явно няма дори да завърши, или оная там? – каза ехидно дяволчето и посочи някъде на североизток. – Ама за дроновете знаеш, нали?
– Нищо не знам – измислих си ги! Естествено, че ще ги ползват, иначе за какво ги произвеждат. А ти млъквай, изчадие такова!
– Ти си виновна! Разпали Трета световна, за да можеш да си напишеш романа! Егоистка! – Пата-Кюта беше не на шега разярен.
– Както виждаш, не използвам нищо! Продължавам да си измислям. Оставям други да се изявяват като военни анализатори. Стига си ме обвинявал! И откъде знаеш всъщност? Ти си само един персонаж! Второстепенен! Всичко по реда си и когато му дойде времето. Млък!2
В това време емпусите с техните ездачи отстъпиха назад, а кентаврусите опънаха тетивите на гигантските си лъкове. Тъмни, тънки като косъм лъчи от сгъстена отрицателна енергия пронизаха илюминациите на Долния град и се чу оглушителен шум от счупено стъкло. Уличните лампи, светещите витрини на магазините, прозорците в къщите на бергамчани се пръскаха с трясък и ореолът на първия пояс започна постепенно да помръква.
Снегът се усили. Прозорците на кулата „Мастио“ потрепериха – дали от стегналия студ или от вибрациите на унищожителните стрели на кентаврусите, не беше ясно.
Васил Левски обгърна професора с огнените си криле и след малко в кулата остана само лейтенантът, който започна да дава къси, отривисти заповеди по телефона, после се втурна по стръмното каменно стълбище надолу и скоро тичаше към Дома на артилеристите в другото крило на крепостта.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=mNWJQOgosoI
https://www.youtube.com/watch?v=eR9hzsQGQOk
1. "Глухите камъни е един от най-големите скално-култови комплекси в Източните Родопи. Свещеното място е използвано от древнотракийските племена, населявали района, но трапецовидните ниши и зооморфните и антропоморфните скални профили сочат възникването му още в енеолита. Представлява комплекс от над 200 трапецовидни ниши, които са издълбани върху монолитен скален блок, изсечени в скалата две гробници и стълба водеща към водохранилище и тракийско селище, съществувало южно от скалата. Като пример за почитта на населението към това място и приемственост между религиите, тук е изградена и църква от 5 – 6 век, част от монашеска обител, която вероятно е разрушена и разграбена от войниците на Третия кръстоносен поход. Мястото е обявено за природна забележителност в края на 1972 г." /Уикипедия/
2. Допълнение от 2.08.2022
© Мария Димитрова Все права защищены