Който седеше, наглед приличаше на камък яспис и сардис, а около престола имаше и дъга, която наглед приличаше на смарагд.  И пред престола имаше стъклено море, подобно на кристал; а сред престола и около престола – четири животни, отпред и отзад пълни с очи.

                                                     Из „Откровение на св. Иоан Богослов"

Серниста киселина (среща се и като сериста киселина) – с формула H₂SO₃, средно силна киселина.                                                                                                                                              Уикипедия   

                                                  Наблюдателната Зала на Спиралния ръкав

  Наблюдател Алфа отмаряше на брега на Синята лагуна в един от най-луксозните курорти на Алдебаран В. Беше се излегнал на удобен шезлонг с чадър от актурианска папрат, която свиваше и разпускаше листа в зависимост от движението на слънцето. Небесносиният пясък нежно галеше копитата му, инкрустирани с полускъпоценни камъни, керемиденият му тен беше изсветлял почти до кадифено екрю и той предвкусваше възхищението или завистта, с които щяха да го посрещнат представителките и представителите на неговия народ в Наблюдателната станция на Спиралния ръкав, когато се върнеше от отпуска, свеж и готов за подвизи – в професионален и във всякакъв друг план. Държеше в ръка с изящно заострени орлови нокти хайбол чаша с коктейл „Сапфирената Мери“, отпиваше с наслада от гръмовната смес на серниста киселина със сок от син грейпфрут и табаско и гледаше към океана, където сред вълните с цвят на малинов сладолед лудуваха резедави русалки и виолетови пингвини.

  Лек ветрец с дъх на анасон полюшваше и разгаряше пламъците, които образуваха буйните му къдри, а опашката му с риж пискюл накрая потрепваше в такт с мелодията, която се носеше от близкия бар на плажа.  „Това се казва живот!“, мислеше си дяволоидът от една от невзрачните планети на звездата Шадир в съзвездието Касиопея, оранжев гигант, клас КО IIIa. „Докато бях в моя беден на ресурси Свят, едва свързвах двата края, после станах наблюдател и друго не виждах, освен Наблюдателната зала и подопечния ми Свят. Време беше да помисля и за себе си!“

  Той отпи още една глътка от коктейла, надигна се от шезлонга с намерение да се потопи за последен път в морето за този ден, но мелодичен и настойчив звън спря устрема му. Беше холофонът. От екранчето в дланта му изплува загриженото лице на ангела от Бетелхайзе, съседният наблюдател.

  И на него не му беше лесно! Родният му Свят можеше всеки момент да се превърне в свръхнова, а той нямаше право да се намесва. Намеса беше позволена само при изключителни обстоятелства, а случаят с Бетелхайзе не беше такъв. Избухването ú беше по План, но никой засега не знаеше кога ще се случи. И седяха на тръни – и наблюдателите, и Координаторът.

   – Колега, не ми се ще да те вадя от блаженото състояние, в което се намираш, но възникна проблем. Ще трябва да се прибереш. Програмата на Свят Алфа се рестартира. Самостоятелно!

   –  Но това е невъзможно! Там няма вече никой. Пандемията унищожи всичко – дяволоидът поклати невярващо глава и рогът на челото му се набръчка от усилна мисъл.

   – Явно нещо е останало – ангелът извъртя екрана на холофона си и наблюдател Алфа видя крачещи с равномерна маршова стъпка по целия Свят оживели статуи. Хиляди Христосовци, Буди, митологични чудовища, светци и светици, животни, хора и разни причудливи творения на човешкото въображение се точеха един след друг в безкрайна и внушителна редица.

  – Къде са тръгнали?

  – Няма да повярваш – към Армагедон.

  – Но нали този вариант отпадна? Изчислих го хиляда пъти. Получаваше се един и същи резултат.

  – Частите се стремят към цялото, ако трябва да перифразираме св. Василий Велики.

  – Но пък според сър Исак Нютон стърготините¹ трябва да отпаднат по пътя към притегателния център, който се явява Армагедон. А доколкото виждам, всички са се запътили натам.

  – Ще отпаднат по време на битката. Трябва да се прибереш! Новакът октопус няма да се справи. Има някакъв неизвестен фактор, който не си предвидил. Пък и…

  – Мислиш ли? – сянка на досада мина по изсветлялото като на холофилмова звезда лице на дяволоида. – Включил съм коефициента на Свободната воля, за какъв ме мислиш?

 – Добре де, само правя предположения. Прибирай се, ще решаваме на място!

  Наблюдател Алфа остави недопития коктейл с дъх на сяра. Преметна дългата си опашка през рамо, покри фофоресциращите си 3D плувки, изработени от светещи инфузории, с плажна кърпа от нюбарселонска коприва и с въздишка се отправи към най-близката транспортна  кабина със силово поле.

  След секунда един много угрижен дяволоид се появи от стената в Залата за наблюдения, точно под надписа: „Внимание – екраните на Световете са дифузни! Изхвърляйте отпадъчни материали само на установените за това места! Следете за странични резултати от дейността си! Нарушителите подлежат на глоба и наказание.“

  Наблюдателят хлъцна намръщено и облаче вулканична пепел се стрелна изпод недобре нагласената маска от импрегнирана огнеупорна сплав на лицето му.

  – Мътните облаци антиматерия ви взели! – изруга тихичко той и се отправи към креслото си пред екрана на Свят Алфа. Октопусът подскочи, побутна услужливо масивния стол на антигравитационна възглавница към него и хукна да си вземе една старомодна табуретка на колелца от склада.

                                                   Колибите, Свят Гама, лятото на 2019

  В Свят Гама Хенг Чун се прибра от пещерата край скалата „Драконова глава“ чак на сутринта. Този път не носеше в чувалите заловени животни, а нещо друго. Изглеждаше уморен, но видимо развълнуван.

  Кинджао с любопитство и тревога проследи как синът му изсипва на дървения кан купчина блестящи предмети и чу звън, който несъмнено беше от множество монети.

  – Намерих го, татко! Наистина го намерих! – обърна се той към баща си.

  – Какво е това, синко? – Кинджао с тревога се взря в разпръснатите по покривката скъпоценни накити, древни оръжия и нанизи със златни и сребърни монети – много монети!

  – Съкровището на император Уанлъ от династията Мин, за което имаше легенда, че е скрито от един от съветниците му по нашите земи.

  – Но как?

  – Няма да повярваш, използвах трактата на Сун Дзъ „Изкуството на войната“, който пазиш в хамбара. Там има указания за скалата с форма на драконова глава. Нашата скала!

  – Но книгата е написана преди новата ера. Династията Мин е управлявала през 17 век от нашата ера. Как може Сун Дзъ да знае къде ще се крие съкровище, векове по-късно?

   – Може би съветникът на Уанлъ също е използвал книгата – за да скрие съкровището. Може да е търсил и нещо друго.

   – Какво? Какво друго има в пещерата?

   – Нищо! Всъщност няма нищо. Прилепи.

  Хенг потри челото си, на което имаше засъхнала кръв.

   – Ранен ли си, сине? – разтревоженият Кинджао се взря в лицето на младия човек.

   – Не, само драскотина е. Една от тези животинки ме одраска, когато излиташе от пещерата. Вече заздравява.

  Наистина заздравяваше. Беше останала само бледа черта и ако не беше засъхналата кръв, нямаше да личи, че е имало рана.

  Хенг обаче не мислеше за драскотината. Държеше в ръка миниатюрна сребърна брошка с форма на морски дракон и я разглеждаше с любопитство.

  – Каква фина изработка! – додаде баща му. – Може да вземеш доста пари за нея на черния пазар за антики в Харбин.

  – Да – промълви унесено младежът. Брошката в ръката му тайнствено проблесна. – Но няма да ходя в Харбин. Заминавам за Ухан.

  – В Ухан? Че какво ще правиш в Ухан, сине?

  – Ще работя там. Племенникът на бакалина Чън Сату има връзки в един от съседските комитети. Обеща да ме уреди в лабораторията на Института по инфекциозни болести. Ръководител ú е Дешанг Джан, който бил голяма клечка. Там ще пласирам стоката.

  Хенг хвърли брошката в купа скъпоценни премети и започна да си приготвя багажа. Баща му знаеше, че няма да успее да го разубеди. Пък и нямаше нужда – сега вече бяха богати! Нека момчето да си опита късмета в големия град.

    След два дни младежът от колибите на Синия дракон стоеше пред вратата на кабинета на доктор Джан.

  Стаята, в която го приеха, беше слънчева и просторна. Самият учен беше сериозен мъж около 30-те, с внимателен и приветлив поглед. Остави настрана купчината документи, които разглеждаше, и се обърна към Хенг:

  – Прочетох характеристиката ви и препоръките. Според тях сте подходящ. Но имайте предвид, че работата при нас е много отговорна. Трябва да съм сигурен, че сте достатъчно усърден и дисциплиниран. Един от хигиенистите ни беше уволнен преди няколко дни. Допусна груба грешка и част от пробите в лабораторията бяха замърсени. Спешно се нуждаем от нов работник.

  – Можете да разчитате на мен, доктор Джан, няма да ви подведа.

  – Добре, може ли да започнете още днес?

    Вече няколко седмици Хенг се трудеше усърдно в лабораторията на доктор Джан. Идваше рано сутрин, преди учените да започнат работа, и късно вечерта, след като си тръгнеха. Почистваше подовете, миеше колбите, подреждаше инвентара. Но все не намираше сгоден случай да изпълни замисленото. Те бяха започнали да стават нетърпеливи. Усещаше го по ускореното биене на пулса си и по импулсивното желание да разбие ключалката на шкафчето с опасни реактиви, които бяха целта му. Но потискаше това желание. Много бързо щяха да го разкрият и щяха да го уволнят.

  И една сутрин настъпи сгодният момент. Спешно се обадиха на доктор Джан от Италия. Той проведе дълъг и нервен разговор с някакъв учен, когото наричаше професор Висконти. След края на разговора, неспокоен и разтревожен, изхвърча от лабораторията и остави шкафчето с реактиви незаключено. Останалите сътрудници на лабораторията щяха да дойдат едва след час. Сега беше моментът.

  Хенг извади една колба, изми я внимателно и смеси в нея няколко реактива. Изчака резултата и бръкна във вътрешния джоб на престилката си. Извади сребърна брошка във форма на дракон, полюбува ú се за момент, после натисна долния край, където беше една от лапите. Чу се леко изщракване и брошката се отвори. Във вътрешността ú потрепваше и преливаше в сребристи нюанси фин като паяжина сив прах. Хенг отсипа от него в колбата и затвори брошката.

  След около четвърт час една сянка се катереше по стръмните склонове на Мошан към пещерата на прилепите в изоставената галерия.  Хенг  влезе задъхано през едва различимия отвор в скалата Ю-ши  и се озова в обширна кухина, по тавана на която прилепите бяха накацали с главата надолу и се готвеха за дневния си сън. В дъното  се чуваше шум от течаща вода, а десетина метра по-надолу се плискаше огромно подводно езеро.

  Хенг застана на ръба на издадената част от брега и изсипа съдържанието на колбата във водата. Отначало не се промени нищо. „Да не съм сгрешил в пропорциите?“, си помисли младият мъж, но след секунда водата в езерото стана прозрачна и гъста като желе. После започна бавно да застива. Пред погледа му се простираше огромно стъклено море от кварц, чиято повърхност слабо фосфоресцираше. Прилепите над главата му се отделиха от тавана и започнаха да кацат по повърхността на езерото. И се променяха. Ставаха по-едри и все по-малко приличаха на прилепи. Имаха по няколко чифта очи и три чифта криле. Лицата на някои бяха човешки, на други – като  на лъвове, имаше и такива, които приличаха на орли. Кентаврусите се разпръснаха по протежение на езерото и се подредиха неподвижно по застиналата му повърхност.

  Лаборантът напусна пещерата по пътя, по който беше дошъл. Пулсът му сега беше равномерен и спокоен. Те в кръвта му също мълчаха. Бяха доволни – еволюцията им беше твърде бавна, трябваше им катализатор, който да ускори процеса на трансформация. И го получиха.

                                                                                                                                                               /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=ulOLYnOthIw

1. Стърготините и стружките на Исак Нютон – Веднъж попитали сър Исак Нютон как е възможно при възкресението да бъдат събрани телата на мъртвите от земята, в която са погребани, и да бъдат направени нови тела за безсмъртните души на изкупените. Той взел шепа железни стружки и ги смесил с дървени стърготини. Попитал дали някой може да отдели стружките от стърготините. Никой не се наел. Тогава той взел магнит и железните стружки се устремили към него. „Този, който е дал толкова сила на бездушния метал, не може ли да направи повече?“, попитал Нютон. „Когато дόйде времето на възкресението, Бог ще събере разпръснатите ни частици и ще възкреси телата ни“.