Амбулантният търговец се засмя. Доста неприятно.

  – Нали ви казах. Не ми ли вярвате?

  – В никакви чудеса не вярвам, докато лично не проверя — отговори абатът.

                                    Клифърд Саймък, „Царството на злото“

                                                 Бергамо, Свят Гама, 20.02.2022

  Професорът затвори файловете, смачка листа със символите и пеперудата, хвърли го в коша и затвори компютъра.

  Тримата излязоха от стаята и през обширния вътрешен двор тръгнаха към сенчестата аркада, където вече ги чакаха Дун, Джъд и лейтенант Сартори.

  – Не изглеждате доволен – обърна се Алибей към Бруно Висконти.

  – Мирабела явно се е разхайтила – кара ме да казвам неща, които не ми харесват. А така не бива, нали? Героят трябва да е в синхрон с репликите си, те да произтичат от вътрешната му нагласа и да отговарят на възгледите, уменията и цялостната му характеристика…

  – Кое не ви харесва?

  – Първо, това с листа е само за илюстрация. Нещата са много по-сложни. Вселената не е плоска и двуизмерна. Само се опитах да съм по-достъпен и максимално ясен. Второ, според Критиците сега в действителността е 2022-ра година, а ние в романа сме още в 2020-та. Сигурно там вече има много други варианти на вируса и по-опасни от Гама с гуанина. Пък може и ваксина вече да са разработили. Всъщност, със сигурност са, времето е достатъчно дълго…

  – Мирабела ползва остарели източници. Жал ù е да ги изхвърля. Иска да включи всичко. Гуанина го намери още почти в самото начало, но чак сега му дойде ред – обясни Габриел.

  – Това за гуанина не е зле – намеси се Алибей. – Само трябваше да го свърже с вирусите. С ДНК, РНК и предназначението им, както са замислени от Създателя. Вирусите е трябвало да бъдат полезни. Да има симбиоза между тях и човека. Те да си се репликират благодарение на човешките клетки и същевременно да предизвикват полезни мутации в човешкия геном. Но квантовият потенциал объркал всичко. Намесил се и вирусите станали враг. Не по собствено желание. Те нямат интерес да убиват гостоприемниците си, защото се размножават с помощта на рибозомите в клетките им. Съпротивляват се. С течението на времето стават по-заразни /според тях – по-ефективни/, но не толкова смъртоносни. Квантовият потенциал не се интересува дали ще оцелеят. За него е важно да убие колкото може повече хора и Същества с човешки гени. Иска да затрие човешкия род. И Емпуза му подпява. Само че призраците не искат човекът да изчезне, а да бъде под техен контрол. Атомите им се вплитат с вирусите и ги командват. Емпуза искаше да създаде нов кооперативен вид – Хомо Коронус. Но правата пропорционалност осуети плановете му.

  – Знаеш доста за плановете на Емпуза… – погледна го укорително Габриел.

  – Бях от другата страна. И нямам доверие на никого. Проверявам, душа насам-натам, подпитвам, правя си изводи. Но сега съм на страната на Светлината. Тя няма алтернатива. И може да спаси сина ми. Това е важното за мен.

  – Пошегувах се, Алибей. Знам колко обичаш сина си! Дори ни предаде заради него. Отново. Разбирам те, но…

  – А ти? Би ли предал Светлината заради  Мирабела?.. Видя ли? Не е толкова просто! Ах, да, съвсем забравих – без Мирабела Книгата не може, а без сина ми…  Ще направя всичко за него! И в ада съм готов да сляза и да остана там за вечни времена. В това никой не трябва да се съмнява. Що се отнася до Критиците – откъде са толкова сигурни коя точно година е сега в Реалността? И дори да е така, какво толкова? 2020-та, 2022-ра, нулите са по-малко, а двойките – повече, все същото е!

  – Имат необосновани интуитивни предположения Критиците, това е. А дали са истина... – поклати глава Габриел.

  – Заседнали сме в този проклет месец февруари и не мърдаме! – възмути се Алибей.

  – Нищо му няма на месеца! Дали е февруари или юни… Слънчевият часовник прескача. И явно все се връща назад. Повреден е, нали знаеш!

  – Но защо Мирабела ме кара да казвам неща, които са явно морално остарели? – настоя професорът. – Аз съм учен. За мен това е въпрос на престиж и чест. През 2022-ра може да сме открили сума ти неща. Да сме напреднали изключително. По отношение на азотните бази – също.

  – Пата-Кюта мъти водата! Разсейва я с някакви рисунки и ù пробутва съмнителни идеи. Трябва час по-скоро да се върнем там и да го разкараме. А Критиците наливат масло в огъня – каза Габриел.

  –  Ами да не ги слуша! Откога е станала толкова сговорчива?

  –Уязвима е. Откакто баща ù беше убит… Страхува се!

  – Пак говорим прекалено! Какво ù става на Мирабела? – каза недоволно Алибей.

  – Пресичаме двора. Бавно – омърлуши се Габриел. – И запълваме паузата с думи. Трябва да мине време, за да стане… това!

  Въздухът потрепери, чу се свистене като от падащ снаряд, последвано от оглушителен шум на експлозия. Часовниковата кула се заклати като картонена къщичка от карти, стрелките се втурнаха бясно да обикалят циферблата, а февруарското слънце препусна надолу през рехавите облаци към хоризонта, размина се с внезапно изскочилата иззад върховете замаяна и оглушена луна и потъна безапелационно и безвъзвратно в триумфиращо галопиращата нагоре нощ.

   На двора притъмня. Но по-тъмно от нощта и по-устремено от мрачен конник на вран, разпенен жребец, беше лекото, почти невидимо лъскавочерно перо, което се появи внезапно над хоризонта, спусна се от натъжените, едва сълзящи небеса и се заби като безпогрешна стрела в зеещата цепнатина под циферблата на Градския часовник.

  Някакви хора се защураха по площад „Векия“ и един русоляв, сивоок мъж пъргаво се втурна по стълбите, а после, изгубил търпение, разтвори огнени криле, стрелна се нагоре, целият в пламъци, изтръгна перото от цепнатината и литна надолу, към руините на Долния град.

  Васил Левски отнасяше скъпоценния небесен дар към залата под Павилиона на четирите добродетели, където беше главният пусков механизъм на Светлия часовник.

  После камбаната на Градската кула отброи стотния си удар и над Бергамо надвисна застрашителен покой.

  – Какво стана? – попита приближилият се Дун.

  – Шуайджан пак сглупи! – каза Алибей и се вгледа изпитателно в лицето на този, който твърдеше, че му е син. – Явно е „част от силата, която все зло желае, а добро твори“¹. Отхапала е поредното си пипало. Целила се е в Часовника – иска да го разруши, гадината! Вместо това спомогна за укрепването му. Ако времето не беше прескочило… Явно Тай е успял с размяната на перата.

  По лицето на Дун пробягна мимолетна сянка, но той запази спокойствие:

  – И аз това се чудех – къде изчезна слънцето? Тъкмо разглеждахме тук…

  – Какво ще му разглеждаш! И така си знаеш всичко!

  – Не аз, Джъд. Той не е идвал. А аз имам провали в паметта.

  – Но откъде се взе снарядът? – зачуди се лейтенантът. – Нали има примирие?

  – Времето се кодоши – каза Алибей. – За него не е важно как, а защо. Шуайджан си къса пипалото и при нас трябва да се случи нещо лошо – дали ще е снаряд или земетресение, няма значение. Снарядът е някакъв остатъчен ефект от битката преди…

  Сякаш за да потвърди думите му, земята под краката им се разтресе и част от Цитаделата се срина, вдигайки пушилка от прах и отломки, които се разлетяха навсякъде.

  – Навън, тук не е безопасно! – извика лейтенантът.

  Всички се втурнаха към тунела под кулата "Адалберто", който извеждаше от двора.

  Кулата беше почти сляпа, към нея не водеше стълбище и почти нямаше прозорци. Някога беше служила като тъмница и единственият достъп до нея е бил с помощта на подвижна стълба, за да не могат затворниците да избягат.

  – Не веднага, моля ви! – чу се глас някъде отгоре и от едно от малките зарешетени прозорчета се подаде уродлива динозавърска физиономия, зад която панически се мяташе дълга, люспеста опашка.

  – Динозавър? – каза изумен Бруно Висконти. – Откъде се взе? И говори!

  – Моля ви! – изплака чудовището. – Не мога да сляза! Някой е прибрал проклетата стълба! Пак се насадих на тъмнични яйца!

  – Това е Вергилий – каза Габриел. – Придворният поет на Емпуза и любител на мрачните килии. Само той ни липсваше!

  Архангелът кимна на лейтенанта. Няколко карабинери притичаха под валящите отломки и домъкнаха дълга дървена стълба. Иззад слепия изход в средата на кулата се чу оглушителен грохот, вратата, намираща се на десетина метра височина, излетя като перце и се стовари насред двора. Вергилий се хвана конвулсивно за стълбата и започна панически да слиза.

  – Как дойде и защо? – извика Габриел. – Бързо! Трябва да се махнем оттук! След малко всичко ще се разпадне.

  – Не! – заинати се игуанодонът. – Първо трябва да свърша нещо.

  Той се втурна към входа на музея, бави се няколко секунди вътре и излезе тичешком. В зелената си трипръста лапа стискаше черно, рошаво перо.

  – Още едно перо? Колко са всъщност? – удиви се Алибей. – И защо този глупак го отмъква?

  – Мое си е! – озъби се Вергилий. – Бях си го скрил тук. Преди… – той се замисли – не знам колко! За мен са няколко години, за вас… десетилетия? Персефина ми го сви. След като я детронираха, си го взех обратно и го скрих. Реших, че в един земен музей ще е в безопасност. Ще го пазят като експонат и всъщност никой няма да му обръща внимание…

  – Но как дойде?

  – Бягат и си приказват! – обясни засегнато Мирабела на Пата, който се подхилкваше от табуретката. – Сега излизат от прохода под кулата. Той е дълъг! Отвън има улица, която води към Долния град. Ще тичат надолу, докато… Ама няма да ти казвам всичко, преди да го напиша! Млък, изчадие такова! Престани да се хилиш и да мълчиш скептично!

  – Какво да престана, не разбрах? – Пата вече се смееше с цяло гърло. – Да се хиля или да мълча?

  – Скептично! Това е важно уточнение. М-да, не е кой знае какъв избор! – измърмори Мирабела.

  – Забрàви Вакса, сладурче! Сега ще трябва да намериш нов площад или поне някаква достатъчно голяма открита площ. За какво ти е това трето перо? Добре си беше нагласила всичко!

  – Млък! – изрева Мирабела.

  Пата прокара ръчица пред устата си, все едно дърпаше цип и привидно се кротна, но продължаваше тайничко да се подхилква.

  – Промъкнах се през Вратата! – каза задъхано Вергилий. – Не тази! – погледна нагоре той. – От тази може само да паднеш и не води наникъде. През Вратата между Световете! Проработи замалко и Емпуза ме пусна да дойда. Този път не съм нелегален! Той реши, че е добре да има и наш представител, на място. Идвам с мир! – каза бързо той. – Перото е от археоптерикс. Беше в колекцията ми. Мислех, че е от феникс, така поне каза онзи мошеник от Периферията. Беше го боядисал!

  – Тези земетресения ми идват малко в повече. И пак тичам! – каза кисело Алибей. – Онова перо, значи, което си го получил като трофей от славна и  кръвопролитна битка с…

  – Добре, де! Не беше в битка. Спечелих го на комар. Доста съм добър със заровете! Бог може да не играе на зарове, но аз…

  – Къде отиваме? – извика Дун.

  – Към площад „Векия“. Васил ще ни чака при Часовника. Той е специалистът по перата. Нека го види и ще каже.

  – Ето, видя ли? – каза Мирабела. – Пак стигнаха до серафима! Само че не той отиде при тях, а те при него. И Вакса ще дойде там. После… Но преди това…

  – Не, не, не! – извика Пата. – Само не пиши: /Следва/. Спираш на най-интересното! Ами Разнобрад? Ти ми обеща! Каза: „В следващата част!“. Сега е „следващата“. Пиши! Моля, моля, моля!

  – Стана много дълга! – каза Мирабела. – Читателите…

  – Ти нямаш читатели! Не виждаш ли? Никой не те чете. Те са измислени. Не мисли за тях! Аз съм тук и искам да чуя продължението!

  – Продължението следва! – каза Мирабела и хлопна капака на лаптопа. – Към кухнята, ходом, марш! Не тичай, де, казах „ходом“! И престани с тази ирония!

  – Каква ирония пък сега?

  – „Моля, моля, моля!“ – изимитира го Мирабела и задържа вратата на кухнята, като не позволяваше на Пата да влезе.

  – Добре де, попрекалих малко! Ама и ти иронизираш!

  – Аз? Кога?

  – "Кулата на Адалберто". Мислиш, че не знам ли? Наричали са я „Кулата на глада“. Подиграваш се с нервния ми стомах!

  – Иронизирам, но не теб, а Вергилий. Той все попада от трън, та на глог. А ти си мислиш, че всичко се върти около теб! Или искаш читателите да си го мислят.

  – Кои читатели?

  Пата увисна на вратата и започна да тропа с космато, нетърпеливо юмруче по нея.

  – Хайде, пусни ме, де! Гладен съм. Ще си разтребя! Моля, моля, моля!

  Двамата се засмяха.

  Мирабела въздъхна примирено и отвори вратата.

                                                                     /Следва/

 https://www.youtube.com/watch?v=1YBaFshVwE8