“Coup de foudre”

(от фр. Като гръм от ясно небе)

   Бурята размяташе света на хиляди страни. Оловното небе бе похлупило селото, а близката гора стенеше и мяташе душа в гъстата мъгла. Животните се бяха изпокрили, птиците – замлъкнали, а влечугите – спотаили. На фона на мрачната тънкостеблена трева като очи на дявол изпъкваха червените шапки на гъбите.
   Сред тая злокобност единствена бродеща жива душа по труднопроходимите пътеки бе горският. Шапката с козирка успяваше да скрие само главата със зеленоокия поглед. Изумруденият цвят мяташе мълнии като свъсеното есенно небе. Нямаше покой гората, нямаше покой душата...
   Всяка мълния разкъсваше пламналата му от мисли глава. Светкавиците донасяха просветление, но само за миг. След това го оставяха в още по-тъмен тунел. Как стигна дотук?! Кога парчетата на пъзела започнаха да не си пасват и животът му, който течеше като по ноти, започна да се разпада. Първо бе жестоката катастрофа, при която пострада жена му. После болници, операции и... два неподвижни крака. Последвалата вина, че той бе зад волана и инвалидната количка, станала част от живота им от близо две години. Мъката и безпомощността в очите на Гергана всеки път щом я погледне. Преди катастрофата излизаха често в съботните вечери с приятели. Но оттогава тя не се съгласи нито веднъж да отидат на кафе двамата. В началото близките им познати ги канеха, но след многобройните откази от тяхна страна – спряха. На Христо му беше много тежко, защото той по природа бе весел и общителен човек. Постепенно зачестиха излизанията му по работа, предвид естеството ѝ. Ако преди бързаше да се прибере, сега до късно разговаряше с мъжете в селското кафене. После се прибираше тихомълком, за да не събуди Гергана, спяща в съседната стая. След като се върна от поредната болница, загубила всякаква надежда, че ще проходи, заяви пред него, че спира с операциите и леченията. После каза, че ще спи в спалнята на първи етаж, а и останалите членове от семейството се преместиха там, защото тя нямаше как да се качва на втори етаж без чужда помощ. Заяви, че иска да спи сама, защото има болки и да не пречи на неговия сън. Въпреки  настояванията му, не отстъпи от решението си. След това просто свикнаха да спят в отделни стаи. Някъде в последвалите седмици изгубиха думите си и спряха да разговарят. Бяха двама души, живеещи под един покрив, но не споделящи един дом.
   Децата растяха, наивни и чисти, незабелязващи тягостната атмосфера вкъщи, благодарение на усилията, които полагаха с Гергана.
   И така до преди четири месеца, когато я видя. Светът спря да съществува! Като гръм от ясно небе го порази тази жена! Бе прелестна – лекият бронзов загар контрастираше с бялата ѝ рокля, дълга до глезените. Диплите на долната част от облеклото ѝ се увиваха съблазнително около стройните ѝ крака. Косата галеше голите ѝ рамене и ги покриваше с водопад от блестящо черно злато. Красивите очи като на боязлива кошута срещнаха зеленоокия му поглед и той загуби душата и сърцето си в този миг. Тя му се усмихна и той отвърна.
   После... После младата лекарка стана неразделна част от самотните му нощи. Образът ѝ не напускаше нито мисълта му,нито сърцето му, нито бляновете му да прегърне женското ѝ тяло. Нямаше търпение нощта да свърши, за да я види в кафенето, където тя пиеше сутрешното си кафе, преди да отиде в здравната служба. Безнадеждно влюбен, той не откъсвапе очи от нея, изпиваше я жадно с поглед. Околните забелязаха и започнаха да го одумват. Докторката, макар че бе разведена и нищо не я спираше (освен съвестта ѝ), не му даваше никакви аванси, че между тях можеше да има някаква любовна връзка. Но нито клюките, нито осъдителните погледи на съселяните му го накараха да спре да мечтае за лекарката.
   До снощи, когато прибирайки се вкъщи, нещо присви сърцето му като видя, че въпреки късния час, в хола светеше. Влезе и видя Гергана да гледа в нищото, защото телевизорът бе загасен. Той влезе, а тя дори не трепна, не го погледна. Христо просто усети, че жена му е научила за страстта му към младата докторка. Без да отмести поглед, Гергана бездушно промълви :
   - По-добре да бях умряла в проклетата катастрофа!
   Христо отиде до нея.
   - Не говори така! Щеше да оставиш две деца сирачета... и мен.
   Погледна лицето ѝ и мъката, която се четеше в някога любимите очи го хвърли в дълбока бездна от безсилие пред съдбата, предателство на брачната клетва, погазване на мечти и бъдеще.
   - Да бях умряла...
   До него достигнаха тези тежки думи – остриета и прободоха хиляди пъти сърцето му. Той излезе от стаята, отиде в своята и легна така, както си беше – с дрехите. Цяла нощ се мяташе в леглото, ту се унасяше, ту сънуваше, ту беше буден. На сутринта се изми, сложи униформата си и без да отиде за пръв път от няколко месеца в кафенето, се запъти към гората. Сутрината само леко ръмеше, но сега бурята бе в стихията си.
   Мокър до кости, Христо не спираше своя ход. Излезе на една от любимите му в слънчево време горски полянки, близо до прохладен извор. Застана в средата ѝ и вдигна умолително към небето ръце за помощ.
   В селото просветна за секунда светкавица и хората потръпнаха. А в центъра на горската поляна удари силен гръм и донесе изцеление на една изгубена и осъдена душа.
   Бурята постепенно утихна. Ведрото небе разгони облаците, надвиснали над селото.
   Дъгата простря пъстрата си снага над него, а слънцето подаде усмихнато глава.

                                           Оплаквайте живите, а не мъртвите...

                                                                                                                  Розалина Ружина