Cuba Libre 5

Вечерта беше тиха и пропита с влага. Горещината на деня  беше превърнала въздуха в пара и дишането беше трудно.  Студените натурални сокове и леките ледени коктейли не само не утоляваха жаждата, но като че ли я засилваха.  Единствено зеленият чай с много лимон и без захар намаляваше това непреодолимо чувство за  потребност от течности.

         След вечеря летовниците  се наслаждаваха на поредния музикален спектакъл, изнесен от трупата. Днес сюжетът на  водевила беше кубински вариант на «Ромео и Жулиета», Ромео беше син на виден партиен функционер, а беше Жулиета дъщеря на  бивш плантатор.

         Ромео се казваше Рамирес, а Жулиета беше преименувана на Жужа, за да звучат по-автентично. Бащата на Рамирес, Фелипе, имаше брада като на Фидел Кастро, ходеше във военна униформа, препасан със  стар «наган» и беше диктаторът на семейството, което не само му се подчиняваше, но и бурно аплодираше. 

Финалът беше трагичен, младите влюбени, не разбрани от родители и общество, решиха да бягат във Флорида с лодка, но съдбата ги наказа, като им изпрати тропическа буря, лодката се преобърна и  те загинаха. Поуката  беше ясна, няма милост за изменниците на революцията. Политически грамотното кубинско общество  прие с радост гибелта на младежите. Плачеха само двете майки, и то тайно, за да не дразнят сътрудниците на Органите, които следяха за реакцията на обществото.

         Жорж седеше на обичайното си място и гледаше с досада  спектакъла. Единствено удоволствие му доставяха музиката и  темпераментните танцьори, които го пленяваха с майсторството си. Особено танцьорките с безупречни, гъвкави тела, с цвят на див кестен.

         Малко след като спектакълът свърши,  откъм денонощния   бар се появиха Хуанита, Мерседес  и две други момичета, които се представиха като Анита и  Едита. Придружаваха ги трима едри кубинци, двама от които беше виждал да се въртят из хотела, а третият беше по-възрастен и всички се отнасяха с него като към шеф, със страх и респект. Явно той беше шефът на охраната, който имаше днес рожден ден.

         Поканиха Жорж и се запътиха към ВИП залата на ресторанта, където вечерята отдавна вече беше приключила. Там завариха още десетина-петнадесет души, мъже и жени. Някои лица му бяха познати от хотела, но имаше и такива, които Жорж никога не беше срещал  в Санта Лусиа. Явно бяха от Камагуей или от други  курортни селища в околностите.

         Залата беше украсена с разноцветни гирлянди, няколко портрета на Фидел и лозунги,  определящи пътя на Куба към социализма и комунизма. Масите бяха наредени Т-образно, като на късата страна  имаше сложени само 6 прибора. Украсата беше живи цветя в малки вазички, пръснати по цялата маса.

         Прибори и чаши бяха наредени  съвсем професионално, старанието да се харесат на “шефа” беше очевидно. 

         Когато малката групичка, начело с юбиляря, влезе в залата, беше посрещната с бурни ръкопляскания. Компаньеро Родригес им махаше, като Тодор Живков от Мавзолея, по време на Деветосептемврийска манифестация.

         Той се ръкува с двама-трима и зае централното място на масата. До него  седна млада, силно мургава красавица, а до нея бе поканен да седне Жорж, гостът- чужденец. Хуанита седна до него,  а  две  крайни места бяха заети от мъжете, които го придружаваха.

         Жорж беше силно притеснен от оказаното му внимание, не разбираше с какво беше заслужил такова специално отношение, или трябваше тепърва да го заслужи. При тази мисъл безпокойството му нарасна няколкократно и го сви стомахът. Вече ни му се ядеше, нито му се пиеше.

         Вечерята започна с безкрайни поздравления и тостове на фона на тиха кубинска музика.  Юбилярят благодари на всички за пожеланията  и  даде знак да сервират първите  блюда. Като се има предвид, че след всеки тост се пиеше отлежал с години кубински ром  “на екс”, настроението вече беше приповдигнато. 

         След екзотичните салати, гарнирани със кралски скариди на скара, дойде ред на предястията от морски деликатеси, панирани калмари с орехов пълнеж, пипала октопод фламбе, стриди на леден килим със завивка от водорасли и сос със канадско синьо сирене от бенедиктинския манастир край Магог.

         Когато поднесоха   лангустите, печени на дървени въглища  и поляти със сос от маракуя и гуава, Жорж се питаше къде се намира, в бедна и гладуваща Куба, или на вечеря при султана на Бруней. Явно  купоните и дажбите не бяха за всички, а само за подбраното мнозинство на плебса. Стана му неудобно и под предлог, че има проблеми със стомаха, престана да се храни и незабелязано наблегна на добре изстуденото бяло вино.

         Когато погледът му се насочваше към съседката отдясно, леко докосване на коляното на Хуанита му подсказваше да седи кротко. Това беше фаворитката на “шефа” и беше  зона, забранена за простосмъртни. Можеше да има  тежки последствия, даже за един чужденец. Вероятно още от самото начало няколко души следяха всяко негово движение. Жорж разбираше посланието и се стараеше да не гледа надясно, но изпитият ром и чашите бяло вино на моменти го караха да забравя опасността. В един такъв момент ръката му почти неволно се хлъзна по фината коприна, която покриваше бедрото на красавицата. Като пипала на морски хищник, бедрата ù се отвориха светкавично, и също така светкавично затиснаха ръката му  като в менгеме. Ставаше опасно. Явно и дамата беше под влияние на изпитите чаши и не си даваше сметка за последствията.  Жорж  внимателно измъкна ръката си от капана, взе чашата с вино и насочвайки погледа си към “шефа”, вдигна безгласна наздравица.

         Хуанита, от чийто поглед нищо не убягваше, изтръпна от ужас, когато забеляза  безумната постъпка на Жорж.  Когато и двете му ръце бяха на масата, тя леко притисна бедрото си към неговото в знак на одобрение.

         Музикантите заеха местата си и  салси, ча-ча-ча, ламбади и  всички  останали латино танци се редуваха, за да повишат настроението на празнуващите. Естествено на дансинга първи излязоха юбилярят и неговата любима Алисия. В страстна прегръдка те се носеха по лъснатия до огледален блясък паркет, в ритъма на аржентинско танго. Танцуваха като професионална танцова двойка. Пустите кубинци, музиката и танците им бяха в кръвта, по този въпрос нямаше спор.

Малко след тях на дансинга бяха вече  и други двойки, които показваха същото майсторство. Случайно попаднал външен човек би помислил, че се провежда конкурс за танци. Хуанита хвана Жорж за ръката и го поведе към танцовата площадка. Притиснала се плътно към него, при всяка крачка напред, бедрата ù, ту едното, ту другото,  попадаха  между неговите и придаваха особено значение на страстното танго. Поне Жорж  мислеше така, слабо познаващ темперамента и танцовите маниери на кубинците  и другите южноамериканци от Караибския басейн. Когато ритъмът  стана по-бърз и танцьорите се разгорещиха, на дансинга вреше и кипеше. По лицата блестяха капчици пот, погледите блуждаеха, сякаш танцуваха наркомани.  Прегръдките ставаха все по-страстни,  устните търсеха да уталожат жаждата си за  плътска любов. Оскъдната светлина в залата спомагаше за развихрянето на страстите, на  Жорж му се струваше, че вече всичко е позволено. Но навярно се лъжеше и скоро щеше да го разбере.

         Разгорещен от алкохола, сластната музика, горещите танци и фиестата, която се беше развихрила, Жорж сменяше партньорка след партньорка и по примера на останалите даряваше всички тях с горещи целувки по време на танца. След една бурна бразилска ламбада се намери в прегръдките на Алисия. Оркестърът беше  сменил гамата и сега двойките се  наслаждаваха на един страстен блус. Макар и леко замаян, Жорж  подсъзнателно усещаше, че жената в прегръдките му не е коя да е и танцуваше, държейки я на почетно разстояние. Но дамата му нямаше същите мисли, тя се притисна силно към него, вкара бедрото си между неговите, впи погледа си в очите му  и желанието се четеше в огромните ù черни очи. Опита се да достигне устните му, но Жорж инстинктивно се дръпна назад. Това негово поведение беше диктувано не толкова от разума му, а по-скоро от някакъв неосъзнат инстинкт за самосъхранение.  Но Алисия не спираше да бъде агресивна, не успяла да се добере до устните му, младата жена се притисна още по-плътно до него, така че острите върхове на гърдите ù се забиха в него. Тънката материя на роклята ù от копринен воал не беше ни най-малка пречка Жорж да  почувства цялата твърдост на тези неголеми гърди  и  техните възбудени връхчета. Този допир замъгляваше още повече разсъдъка му, и въпреки инстинкта, който му казваше да стои далеч от Алисия, провокативното ù поведение го караше да губи  разсъдъка си, да пренебрегне всички опасности, да забрави кой е и къде е, за да се наслади на този екзотичен “плод”, който му предлагаше щедро да граби от еликсира ù.

         Жорж инстинктивно вдигна поглед, обиколи цялата зала, за да види къде беше юбилярят, не го видя и успокоен заби езика си между сочните устни на знойната Алисия, които се разтвориха моментално, за да го поемат и засмучат дълбоко в  себе си и го обвият със своя. Цялото ù тяло трепереше от възбуда, която се предаваше на него и засилваше още повече собствената му.

         В най-прекрасния момент една женска ръка го хвана за лакътя, откъсна го от Алисия и го взе в своите обятия, за да продължи танца. Беше русокосата Мерседес, която  тази вечер не беше се доближавала до него, Жорж даже не беше я виждал в залата след идването им тук в началото на вечерта. Алисия се опита да го задържи при себе си, но Мерседес се беше вкопчила  в него като октопод и нямаше сила, която да го отдалечи от нея.

         Отдавна  бяха пропели първи петли, когато всички се  разотидоха. Хуанита беше изчезнала, както  Алисия и любовникът ù, Мерседес хвана под ръка Жорж и го поведе към изхода. Не бяха направили и няколко крачки по алеята, водеща  към вилата на  Жорж, когато насреща им се зададоха четирима от охраната. Казаха няколко думи на момичето и тя побърза да се сбогува с кавалера си.  Момчетата щели да придружат Жорж до вилата. “До утре”, каза момичето и бавно тръгна по алеята.

         Щом  тя изчезна от погледа им, четиримата здравеняци  хванаха Жорж под ръка и го поведоха към главния вход на хотела, където ги чакаше стара “газка”, настаниха Жорж  по средата на задната седалка, двама седнаха от двете му страни,  третият на волана, а най-якият - до шофьора. Когато  газката потегли по шосето за Камагуей, Жорж изведнъж изтрезня, разбра, че нещо се случва. “Къде ме водите”?,  попита той на френски, но отговорът беше мълчание. Дрънченето на колата по разбитото шосе се чуваше надалеч, но нямаше кой да го чуе. Всички все още спяха. Денят щеше да започне няколко часа по-късно. А за Жорж нощта започваше едва сега. А колко ще продължи, може би знаеше само юбилярят, но той беше изчезнал с любимата си Алисия

В дълбоката утринна тишина се чуваше само дрънченето на  съветската “газка”. Когато  стигнаха града, на хоризонта се показаха първите пурпурни отблясъци на изгряващото слънце.