Тичам напред по поляната, със стъпки неоставящи следи зад мен.
Вятъра духа през разкопчаната ми риза и се врязва в гърдите ми.
Шапката ми отлита назад напомняйки ми за предишния ми провал.
В главата ми се върти въпроса:
Кога беше последният път, когато усетих сърцето ми да бие толкова бързо?
Спъвам се и падам пред залеза, който се предполагаше да бъде изгрев.
Болките в корема ми отново се засилват за да ми напомнят, че е време да се прибирам у дома.
Не искам, но знам, че трябва,
защото смъртта дебне да остана сам в тъмнината.
Тогава всичко се стъмнява и небето усиява.
Безброй звезди, нежни и невинни светят над мен с успокояваща светлина.
Започвам да плача с надеждата сълзите ми да напоят земята. ...