Бях в 4-ти клас, когато първата ми учителка – другарката Маджарова – откри в мен потенциал за ролята на Дядо Мраз в училищната пиеса (по онова време, началото на 80-те години на XX в., Дядо Коледа беше в немилост). Нямаше как – бях най-голям, повечето от другите деца ми бяха до кръста. По тази причина бях абониран за последния чин.
Връчен ми бе овехтял червен костюм с бели кантове, червена шапка с бял пискюл. Получих и бутафорна брада, изрязана от зелен картон, с какъвто тогава подвързвахме тетрадките си, със залепен с лепило "Рила" отгоре бял памук.
Тогава ми станаха ясни някои работи. Проумях защо в детската градина Дядо Мраз имаше чорапогащник и лакирани нокти. Ала, както се казва, "истината боли", но и те прави мъж.
И все пак беше твърде рано.
Трийсет години по-късно седим с дядо С. от Дома за стари хора на спирката на болницата в Пазарджик. Аз чакам автобуса за Пловдив, за да се прибирам, а той просто "убива времето", както сам се изразява. "Само времето ми остана, само него имам. ...