Самотата... тя понякога е твоят най-добър приятел, мълчи и те слуша. Чувстваш едно голямо нищо... Студен си като умиращ камък... Една огромна празнотта се крие в мен, дълбоко в мен... Тя може да се види в насълзените ми очи. И пак само аз си знам колко ми е трудно, само аз тихичко ридая в ъгъла на погълната от мрак стая... Чувствам се невидима за околните... Не, ще се разбия на хиляди парченца, няма да мога да издържа на всичко това... Животът не е лесен, разбрах го! Твърде рано? Така е... но изглежда не всеки го вижда... И все пак, ако се пречупя, някой ще ми помогне ли? Ще ме подкрепи ли? Ако реша да изчезна без следа, някой ще се сети ли за мен? Ще се чуди ли защо? Ако реша изведнъж да се променя? Някой ще се запита ли защо? Или каква бях преди, че го направих? Искам да избягам, но къде да отида?... Сама съм, знам - сама и ще си остана... обкръжена съм от хора? Е, и? Това не означава, че съм напълно щастлива. Чувам гласове в главата си... а може би това са моите чувства, преплетени, ...