Имало едно време  един добър и силен шах на Персия. Той управлявал страната си със закон и мъдрост. Един ден дворцовият магьосник решил да го ожени за красивата и умна благородничка - Кимерса. Още с първия поглед те се влюбили много силно. Но в деня на сватбата магьосникът съобщил на шаха, че вражеските страни са потеглили към Персия и че ако той не тръгне в най-скоро време с войската си, Персия ще бъде обречена. Шахът бил като ударен от гръм, страхувал се как ще съобщи на Кимерса тъкмо след сватбата, че ще заминава на дългогодишна война, от която може и да не се върне. Шахът имал един месец, докато се събере имперската армия, да каже на съпругата си ужасната новина. Времето минавало, но той така и не се осмелил. Последната вечер, преди да замине на война, той бил в леглото с Кимерса. Те си говорили цялата нощ и най-накрая шахът събрал смелост и казал на съпругата си цялата истина. Кимерса била достойна жена и не искала да плаче пред мъжа си. Тя отишла в градината и останала там цяла нощ. Шахът не я последвал, за да може тя да се успокои. Той само погледнал през прозореца и я видял. Тя стояла права между кристалния фонтан и разцъфналата вишна, а лунната светлина я правела все по-красива. Но сутринта шахът тръгнал с войската си, без дори и да се сбогува със съпругата си. Минавали годините в постоянни войни. Шахът пътувал с войските си  от едната до другата граница на империята. Битките с враговете били толкова свирепи, че Шахът бил постоянно готов да бие. Той много тъжил за Кимерса и се утешавал с мисълта, че войните скоро ще свършат и той ще я види. Веднъж, докато пътувал от едната към другата граница, той минал покрай имперската столица. На него много му се искало да види съпругата си, но му съобщили, че враговете нахлуват все повече и унищожават села и градове по пътя си. Той предпочел да спаси своя народ и не се отбил в двореца. Минали още години и войните най-сетне приключили. Той се върнал в двореца и там заварил единствено магьосника с едно 10 годишно дете. Когато шахът попитал какво е станало и къде е Кимерса, магьосникът отговорил, че девет месеца след като тръгнал, Кимерса родила това дете и починала при раждането. Сърцето на шаха се раздирало от болка. Той дълго страдал и решил да отгледа сина си и да го кръсти на съпругата си в нейна чест - Кюрмас. И за да увековечи паметта ù, той наредил най-добрите майстори да направят статуя от слонова кост на Кимерса и да я поставят в градината на мястото, където той я видял за последно. Между цъфналата вишна и кристалния фонтан. Дните минавали, Кюрмас растял и все повече заприличал на майка си. На детето не му липсвало нищо, освен майчинска обич, но всички криели от него какво се е случило с неговата майка. В нощта на петнадесетия си рожден ден той отишъл при шаха и го попитало какво се е случило с майка му. Шахът този път събрал смелост, разказал цялата истина на сина си. Кюрмас много се разстроил и се разридал пред баща си. В изблик на тъга той изтичал в градината при статуята на майка си, където винаги ходел, когато му било тъжно. А лунната светлина отново правела Кимерса още по-красива дори и на статуя. Момчето прегърнало статуята и започнало да плаче. И тогава станало чудо. Искрените и пълни с любов сълзи превърнали слонова кост в плът, а самата статуя се съживила. Кимерса била отново жива. Шахът  и Кюрмас не могли да повярват на очите си. Но тя била същата както преди 15 години. Шахът, Кимерса и Кюрмас за пръв път заживели заедно като семейство. Оттогава персите имат поверие, че сълзите са чудотворни, само когато са искрени!