ЕДНО ЛЯТО НА СЕЛО

     Госпожа Кристабела беше представителна дама, с изискани маниери и винаги стилно облечена. Все неща, които правеха възрастта ѝ неопределима и това я караше да се гордее не само със социалното си положение, но и с външния си вид. Всички ония природни дарове, с които Бог отрупва любимите си женски същества, тя ги беше съхранила доста старателно през годините и те сега ѝ се отблагодаряваха като почти недискретно напомняха за себе си под ефирните ѝ летни одежди. Жените от този тип обикновено предпочитаха да изкарат отпуските си през лятото на някой от елегантните и скъпи плажове, където да изложат грациите си, изпънати на удобни шезлонги, под крехката сянка на луксозни чадъри, в компанията на добре сложени мъже, на различна възраст, но винаги със златни верижки или гердани, хладни напитки и фини ветрилца, та с тях нехайно да пъдят нахалните лекокрили насекоми, които въпреки специалните мазила, се осмеляват да се докоснат до божествената им кожа.

     Други предпочитаха разкошните високопланински хижи, за да подишат озон и аромат на диви плодове и билки, да направят планински загар, който придава някакъв сладък оттенък на кожата и тя изглежда още по-привлекателна. Естествено пак шезлонги, чадъри, мазила, мъже, разхладителни напитки. А нощите? Е, и на морето, и на планината нощите са си нощи. Който както си ги подготви през деня.

     Най-неочаквано за всички обаче (но напълно в нейния стил и което я отличаваше от подобните ѝ) Кристбела реши да посвети една седмица от почивката си на гости у леля си Люба в едно затънтено село, където не минаваше и автобус, та се наложи да дойде от най-близкото градче с такси. Беше идвала тук преди половин година за някакво родово тържество и беше обещала пак да дойде. И представяте ли си на кого беше обещала да се върне непременно тук? На Вълчо обущаря. Мъж на нейните години, който си остана на село, въпреки че жена му отиде в чужбина да гледа внучето им. В Италия ли, в Германия ли, та младите да си довършат следването. Бяха намерили работа и за него, но той отказа.

     Всъщност тя не беше давала словесно никакво обещание на Вълчо. Бяха се заприготвяли да си тръгват след тържеството и в суетнята токчето на едната ѝ обувка ненадейно се счупи, леля Люба го взе заедно с обувката и довтаса  у обущаря.

     – Въльо, братко, виж този чехъл, падна му токчето, ако можеш да го направиш, ама бързо, щото гостите ми се канят да си ходят, пък нà, счупи се пустото, баш сега се килна.

     Вълчо внимателно пое луксозната обувчица и веднага прецени размера и стойността на атрибута, неволно пред очите му се мярна крачето, което влиза в него, въображението му изписа целия крак – от тънкото глезенче, та чак до кръста и спазъм премина през цялото му тяло.

     – След половин час ще е готов, Любке, сам ще дойда да го донеса.

     – Да не се забавиш нещо, ей, че път ги чака.

     – Няма, няма…

     Обичаше си занаята Вълчо и винаги старателно вършеше работата си. Незнайно какво му беше станало този път, но той се залови с истинска страст и вложи цялата си любов и умения, с които разполагаше, и така изпипа обувката, че сякаш току-що беше излязла от завода. От никаква повреда нямаше и помен. Отнесе я преди уреченото време. Всички се бяха приготвили за път и го очакваха. Кристабела като видя обувката си, грабна я и започна да я оглежда отвсякъде и да въздиша: „Ах, та тя е като нова! Няма никаква следа!” И нетърпеливо мушна стъпалцето си. Вълчо го видя, видя и глезенчето, проследи прасеца, бедрото – същите, както си ги представяше. Продължи да плъзга погледа си нагоре по тялото на гостенката, раменцата, тънката шийка, сочните устни, светещите очи. Усети някаква сила, която го дърпаше към нея, тя изпита същото, очите им се срещнаха и някакви токове преминаха по телата им.

     – И да дойдете, леля, да ми гостувате за по-дълго. Една седмица поне. Чу ли, Кристабелке?

     – Чух, чух, лельо Любке, – тя гледаше Вълчо – аз поне ще дойда. Най-малко за седмица ще дойда, обещавам!

     Очите на обущаря казаха:

     – А аз обещавам, че ще те чакам.

     И дойде.

     Лятото беше зряло августовско лято. И Кристабела беше лято – знойно, щедро и ненаситно. Когато вървеше, разнасяше аромата на напукани златни пъпеши, мелодията на щастливи пъстри чучулиги и палитрата на току-що поникнала дъга. Пусто беше селото и нямаше кой да види всичката тази благодат. Но Вълчо видя. Жената отиде на любимата си полянка край едно вирче в реката, постла си меко, нежно чаршафче върху дъхавата òтава под шарената сянка на крайречните стройни върби, свали оскъдните си одежди, формите на изящното ѝ тяло блеснаха бели и омайно закръглени и с леки, пластични движения легна по гръб върху постелята, изпъна краката си, разтвори ръцете си и се отпусна. Пое си дълбоко въздух, коремчето ѝ потъна, а гърдите ѝ се повдигнаха, острите им кафяви връхчета се устремиха към небето, немирен вятър ги обгърна с нежния си дъх, тя притвори очи и тихо простена от удоволствие, а тялото ѝ потръпна. После бавно и едновременно раздалечи двете си ходила, бедрата ѝ за миг се стегнаха, за да извърши движението, и пак се отпуснаха. Тънката резчица между тях дискретно се поразтвори и се усмихна в розово. Любопитният ветрец погали и него. Хареса ѝ на Кристабела тази нова закачка и с помощта на дългите си пръсти внимателно я разлисти, появи се мъничка дупчица и при определена посока на лудналия ветрец, нежно просвирваше с едва доловимия гласец на някаква вълшебна флейта. Като огромен симфоничен оркестър бучеше тая музика в кръвта на обущаря, който беше дошъл незабелязано, безшумно се беше разсъблякъл, както майка го е родила, гледаше с премрежените си от вълнение очи женската стихия и едва се сдържаше да не измучи от напрежението. Кристабела го забеляза, но нито едно мускулче на лицето ѝ не трепна, погледна го с големите си очи и му се усмихна с цялото тържество на душата си. Вълчо ѝ благодари за поканата с поглед и внимателно легна до нея.

     Маланага Ватсаяна* ги гледаше и им завиждаше.

     И така беше седем дни.

     И така щеше да бъде още седем години.

* Маланага Ватсаяна – авторът на Камасутра