Телевизия. Седем сутринта. Трябва да ставам, жена ми – също. Хубав е денят: така изглеждаше и нощта. Има нещо хубаво в семейния бит – денят и нощта са едно и също, ако не трябва да плащаме... Налага се да плащаме сметки и за през деня, и за през нощта: стига да си нарисуваме живота. Няма значение дали работим, колко работим, как работим, къде:
– Намръщен... не те искам! – спря потока на мислите ми жената. – Остави ме да се облека поне.
Поглеждам я. Не съм намръщен. Така съм се родил. Не бива да се облича. Срамота е. Но я оставям да събере косата и мислите си. Прави го бавно и съблазнително, затова я прекъсвам.
След десет и нещо минути продължаваме дискусията без облекло.
Тя:
– Но щом работим... е, не е както трябва, но нали сме заедно.
– Аз ще те обичам и ...
Тя ме прекъсва. Не беше тя: телевизията на Оруел, на Големия брат. Тя беше.
– Здравейте, драги зрители! Току-що ми съобщиха за развитие по трагичната новина, че момичето, което се издирва вече три дни, е намерено... Жувке?
Репорте ...