"Да живееш зад маски"

Гл. 2

Изпратих SMS:

„Ще говорим довечера“

Щом влязох в стаята си (143)

Учителят, които ме изуми с младостта си ме представи:

-Ученици, ние се познаваме с Вас от дълго време.Но от тази учебна година в класа ни има ново попълнение, носещо името Линда. Моля, приветствайте я с добре дошла.

Всички извикаха „добре дошла“.

Тръгнах към чиновете и всички започнаха да ме канят да седна при тях. Беше вълнуващо.

Мислех си, че не би изглеждало добре да седна до момче още от първият ден, затова седнах до момиче, което ми изглеждаше известно в училище. Точно такова, каквото аз исках да бъда.

-Здравей, страхотни дрехи, от мола ли са? – попита ме тя.

-Да от мола са. – И в този момент си помислих какво ли щеше да говорят за дрехите ми, ако бях облякла дрехите, които майка ми ми даде.

-Искаш ли след училище да попазаруваме малко – Заби ме тя.

-Би било чудесно, но съм малко заета. – Излъгах я.

-Ясно, няма проблем, друг път, нали? – Тя.

Часовете свършиха. Дойде време да се прибирам!

Обзе ме страх, не знаех какво да им кажа.

Отворих леко вратата и се качих по стълбите към моята стая.

Надявах се, че няма да ме чуят.

Щом отворих вратата майка ми и баща ми бяха седнали на леглото ми.

-Най-после се прибра! – Твърдо каза баща ми. - Къде са парите ми Линда?

-Татко, съжалявам. Взех ги, трябваха ми!

-Знаеш колко сме зле финансово, как можа даже да си го помислиш?

- Съжалявам!

- Не съжалявай! Наказана си до края на седмицата!

- Ти си си виновна. – каза майка ми, докато затваряше вратата на стаята ми.

***

И отново алармата започна да ми лази по нервите.

-         Време е да ставам, отново!

-         След училище веднага вкъщи. Няма да се размотаваш никъде! – Отново баща ми, ми скапа настроението!

Влязох в класната стая. На мястото на момичето, с което седнах миналия ден, седеше момче.

-Здравей, какво правиш тук? – Попитах го аз.

-Господин Аларик ме настани тук!

И от тук историята доразказва момчето, в което се влюбвам напред!

Седеше до мен, красива, загадъчна и различна!

Косата й блестеше, очите й сияеха. 

Очите й тъмни като морето, светли като небето.

Бяха много чудати и привлекателни.

-         Как се казваш – попитах я развълнувано.

-         Линда, а ти?

-         Дийн.

-         Искаш ли да излезем след часовете? – Напрегнато попитах аз.

-         Не знам, ще видим. – Отвърна тя

Стори ми се, че ме отбягваше. Мислех, че крие нещо!

Чувствата в мен бяха наистина силни и в същото време странни.

Реших да я проследя, исках да разбера повече за това загадъчно момиче.

Щом звънецът удари, тя грабна своята чанта и се затича към изхода на училището.

Вървях зад нея с плавни, тихи стъпки.

В този момент тя се обърна, погледна ме и извика:

-Какво, по дяволите, искаш? Защо ме следиш?

-Не те следя, просто съм в същата посока... - Напрегнато отвърнах аз.

-В същата посока? Надявам се да е така, в противен случай ще съжаляваш за това!

Това ми прозвуча като заплаха.

Отказах се да я следя, не защото се страхувах, а за да не я загубя.

Автор: Данчо Григоров

Гл. 3 [17.09]