Поглеждам към другите момичета, също самотни, решили в горещината на майския ден да отдъхнат на до болка познатите пейки. Навеждат се и откъсват поредното цвете. Със завидна прецизност откъсват всяко листче и наум си повтарят вечната игри на думи - Обича ме, не ме обича. Сякаш е истина и когато последният цвят им каже, че любовта ти е споделена, очите им светват и за миг любовната мъка отстъпва кавалерски на блажената незнайна истина. Навеждам се и откъсват и аз едно цвете. Радвам се на веселостта на листата му, които са в пълен контраст с мъгливото ми настроение. Какво пък толкоз - още една заблуда. Започвам да късам листата и тихичко да си шептя - Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича, обичаш я... не ме обичаш. Пак до истината стигнах! Със заблудата май достатъчно си играх. Стана ми жал за горкото цвте - поредното, станало жертва на човешкият кръговрат от чувства. Поне сега, без повечето си листа, то щеше да разбере как се чувствам аз... без теб!
Загледах се в преминаващите дв ...