Години наред виждаше той как тревата ще порасне, как небето ще се проясни. Вярваше, че с разперени ръце ще върви бос из сутрешната роса, поемащ всеки полъх живот. Беше сигурен. Винаги се е виждал силен и бърз, да бяга от поле в поле, събиращ само бодливите рози. Все си мислеше, че съдбата му е приятел.
Сега, години по-късно, той все още чака тревата и все по-рядко вдига поглед към небето. Вятърът люлееше косата му, отдавна обръсната. Тревата е изсъхнала, а небето е покрито с облаци. Ах, колко много облаци... Не му позволяват дори за секунда да си спомни как изглежда светлосиньото небе. Очакването се превърна в бегла надежда, а надеждата в прозрение. Тревата няма как да порасне голяма и зелена без да бъде изкоренена до основи. Небето няма как да се проясни преди да мине най-силната буря. Животът няма как да се случи, преди да бъде прекратен.
Живот, изпълнен с моменти, но не и с мигове...
Живот, изпълнен със случки, но не и с промени...
Живот, изпълнен с грешки, но не и с последствия...
...