Да ми беше дал поне да се сбогувам! Отвлече ме, а не пророни и дума. Имам куп въпроси, а ти нямаш и един отговор. Ръководиш се повече от инстинкта си отколкото от разума.

Да те бях отвлякла аз! Още като те срещнах се заричах аз да съм тази, която да те открадне, да те скрие в гардероба си, да не те пуска никъде. Нали обичаш клетките – моята щеше да е диамантена.

Но закъснях. Или ти избърза. Няма значение, води ме към онова, което някога наричахме щастие, но сега е просто шум, запълващ някоя тиха пауза между разговорите.

И сега накъде? Към рая или към ада? Ти ли ще ми кажеш как да живея живота си? Не ти ли стигат ледените стъпки, по които ти вървиш? Брътвежите, които слушаш – но нищо не чуваш. Нито историите, терзанията, нито писъците, които са по-ужасяващи и от гръмотевици в лятна буря. Не виждаш щастието каква дребна илюзия е в тези още по-дребни души.

Защо ме гледаш сякаш току-що съм изгасила последната си цигара в сърцето ти? Нали лунната пътека била за смелчагите, а ние с теб какви сме? Там, където ме водиш и последната птица отлетя от последната стряха, дори живецът си събра багажа и си тръгна. А ти ме пращаш точно там, където не сме нищо повече от сива пелена – това е страх! Какво те задържа? Онези, които си тръгнаха от теб, или тези, които останаха, но не искат и в очите да те погледнат?

Изглежда не искаш да си свободен, нито щастлив, щом си се пъхнал сам зад решетките на предразсъдъците, където едва си поемаш въздух. Ти – най-свободната душа, която познавам, позволи един малък град, един тихо зададен въпрос да те смаже и да пречупи и последната емоция, която имаш.

А можехме да сме щастливи. Да те бях отвлякла аз!