Преди да поемем към Созопол, все пак решихме да се отбием до стария Несебър, хем да го видим какво е станал, хем да хапнем нещо, че от плажа всички бяхме изгладнели, особено аз. Отиваме на крайбрежната. С голям зор намерихме къде да спрем и тръгваме да си избираме капанче. Там, ресторант до ресторанта. Пред всеки излязъл по един мургав викач - подканджия.

- Заповядайте, българска кухня, морски специалитети, рибена чорба от пет вида риба. Добро пожаловать, болгарская кухня, морская пишча, рибный суп. Please, welcome, Bulgarian kitchen, see food, fish soup! – и така в нескончаема последователност като грамофон.

На море сме – ще хапнем рибка. Приближаваме към единия викач.

- Какви риби предлагате?

- Всякаква имаме – сафрид, цаца, чернокоп, ватос, лефер, каквото си пожелаете.

- Паламуд?

- И паламуд имаме.

Аз знам, че сега не му е сезона на паламуда и ако има, ще е замразен, но така за спорта, просто го изпитвам викача. Обядът беше попревалил и в ресторантчето имаше места. Сядаме. Няма много хора. Жадни сме. Да, ама никой не идва ни да ни донесе менюта, ни да ни пита „К‘во ши искате“. Разгеле, след пет-десет минути отвътре излезе сервитьор с черен панталон и бяла риза, с вече познатия ми тефтер и химикалка в ръка. Аз веднага изстрелвам, още преди да е казал нещо.

- Една голяма минерална вода, една малка наливна Загорка и една безалкохолна бира каквато имате.

- Водата топла или студена?

- Студена естествено, в тоя пек. Може ли да поръчаме веднага и за обяд. Каква прясна риба ще ни предложите. Викачът отвън каза, че имате всякаква.

- Ми да, имаме. Имате ли някакви предпочитания?

- Чернокоп и сафрид?

- Няма проблеми.

- Добре, тогава. Да не се бавим. Две порции чернокоп на скара и една пържен сафрид. Хляб и три шопски салати.

След пет минути на масата имаше хляб, вода и бира. Бирата не беше „Загорка“, защото „не работели с тях“, но няма да придиряме. Беше ни донесъл „Каменица“ наливна. Е, все пак можеше да каже, че ще ни даде друга бира, ама айде, да не се заяждаме сега. Аз, както бях гладен, си поръсих една филия хляб със зехтин, сол и черен пипер и я заръфах. Жена ми ме последва, а синът ни гледаше с учуден поглед.

- Младежо, на това му се вика „циганска баница“ – обяснявам аз с пълна уста. – Но едно време я правехме с олио, щото зехтин нямаше. Искаш ли да ти направя и на тебе.

- Не, благодаря – и си извади телефона.

Изядохме по две филии, а салатите още ги нямаше. Сервитьорът влиза, излиза, а за нас - ни салати, ни риба. Аз му махам и разпервам ръце „К‘во става?“. Сервитьорът ми отвръща също жестово с две ръце с длани обърнати към мене и клати глава, демек „Изчакайте! Ще стане.“. Салатите дойдоха и ние ги омахахме за норматив с останалия хляб. Гладът беше потушен, а бирата засушена. Чакаме рибата. При една от совалките на сервитьора аз му посочвам празната чаша на жена ми и моята празна бутилка и му правя знак да донесе по още една. Той ги носи почти на секундата. Но риба нямааа. Следващия път направи го спирам.

- Какво стана с наш'та рибка?

- Момент само – отговаря на ход келнера.

- Момент, момент, ама ние се наядохме с хляб и салата.

- Ей, ся, носи се.

Най-накрая се появява с една чиния с три чернокопчета гарнирани с три резенчета краставичка и стръкче магданоз и друга с 6 сафридчета и същата гарнитура.

- Извинявам се много, но имаме само една порция чернокоп.

- А, как така?

- Еми.

- Добре, дайте още един сафрид, ама двойна порция, щото като гледам, това до никъде няма да ни стигне.

- Ами, то и сафридът беше последния.

- Ти си прайш майтап, нали? Нали всякаква риба имахте.

- Ами, ний по принцип имаме, но днеска шефът не ходил още на борсата.

- Е, тя не е ли сутрин?

- Да бе, да бе. Но той снощи, малко…

- Добре каква риба има.

- Имаме шаран, пъстърва, сом.

- А черноморска.

- Имаме попчета.

Не понасям попчета. Много са кокаляви.

- Добре, дай една пържена пъстърва – аз също почнах да говоря на сервитьорите на ти. И се ядосах, защото съм на море, искам да яма морска риба, а си поръчвам пъстърва, защото на морето морска риба няма. Направо не мога да повярвам.

- Ще трябва да изчакате, малко да я размразим.

- Аааа, вижте. Нищо не искам. Сметката, ако обичате.

- С карта или в брой? – извади най-любезния си тон келнерът.

- С карта.

- Само да проверя интернета, че нещо сутринта нямаше. Аз, ей ся.

Към масата се приближа не много млада, но и не стара, леко пълна жена с неугледни дрехи и несресана коса. Учтиво се обръща към нас:

- Извинявам се много, но ще можете ли да ми услужите с пет лева, че не мога да се прибера до Бургас?

Сервитьорът се стрелка отнякъде към жената:

- Айде, бягай от тука, бягай от тука.

Жената се отдалечава с мрачна физиономия.

- Ей, не мога да се отърва от тая. Всеки ден едно и също – обяснява келнерът към нас и поставя касовия апарат на масата.

- Мога ли да платя с Apple pay? – питам аз

- А, с ейпъла, не. Само виза и мастер кард.

- Дай си Visaта – обръщам се аз към жена ми

Но пък шопската салата беше хубава. За циганската баница - да не говорим. И гледката към морето, също.

Тръгвам да излизам от Несебър. На първия светофар – червено. Аз по навик завивам надясно на червено – в Щатите може. И на 15 метра от кръстовището – патрулка. Катаджията ми маха отривисто със стоп-палката. Отбивам и свалям стъклото на шофьорския прозорец. Полицаят се приближава. Около 45 годишен, с измачкана униформа и мрачна физиономия. Най-голямото в него беше шкембето му. Копчетата на униформената риза щяха да изхвръкнат от напъна.

- Старши инспектор Тодоров – представя се ченгето – Документите за проверка.

Аз му подавам българската си книжка през прозореца.

- И талона.

Изваждам от портфейла си и талона на колата и му го подавам

- И другия.

- Кой другия – наивно питам аз

- Синия.

Аз пак ровя в портфейла и намирам синьо картонче в надпис „Контролен талон“. Подавам го и пак наивно питам

- Това ли Ви трябва?

Полицаят ме изглежда повече от учудено.

- Господин Георгиев. Вие от Марс ли падате? Дайте ми всички документи. Гражданска, преглед, данъка. Всичко.

Ровя в жабката на колата. Намирам полицата за гражданска отговорност, но не намирам, нищо, което да  прилича на квитанция за платен данък или пък за преминат технически преглед. Обръщам се към жена ми.

- Майка ти нали е платила данъка на колата.

- Естествено, че го е платила. Помня, че ми каза по скайпа.

- Господине, излезте от колата – нарежда ченгето

Излизам и заставам до шкембето.

- За преминаване на червен светофар – двеста лева глоба, отнемане на 6 контролни точки с възможност за възстановяване след една година, лишаване от правоуправление за един месец. Ще Ви напиша акт. Ако платите до 7 дни – 10 % отстъпка. Ще се глобяваме.

Аз го гледам и мълча. На ум съобразявам: В други ден си заминаваме. Поне една година българската книжка няма да ми трябва. Точките ми ще се възстановят догодина автоматично. So, it doesn’t matter.

- Няма ли да кажете нещо? – пита с учуден тон полицаят.

- Ами, вижте – подхващам плахо – Ние живеем в Америка и сме научени, че когато ни спре полицай и ни говори, ние само да слушаме и  да не казваме нищо. И да изпълняваме, каквото каже полицая.

Ченгето май се заинтригува.

- В Америка, казваш. Къде живееш в Америка – мина на „ти“ полицаят.

- Чикаго.

- Ааа, Шикагоу! Имам един приятел в Чикаго, аверче ми от още от гимназията. Може да го познаваш.

- Може.

- Петър Михов се казва.

- Познавам няколко Петровци, но Михов май не познавам.

- Жалко. Много свястно момче. Много е напред с материала. Вий, ся Тръмп ще го изберете ли пак?

- Ами, не знам.

- Той, Тръмп е голям образ.

- Да.

- Какви ги плещи, само. Направо ти казвам, не е истина.

- Така е.

- Виж сега, ще ти напиша фиш за невключени светлини – 20 лв. Може и тука да ги платиш. Да не те разкарвам до банката.

- А, не съм ли ги включил? Мисля, че ги бях включил.

- Не бе, не бе. Щото трябва нещо да ти пиша. Да не ти пиша, че си минал на червено. То тука камера няма. И щото си хубав човек. Като ти гледам колата, няма да си много добре, нали разбираш.

- Разбирам. – изваждам от портфейла си банкнота от 50 лева. Нямам подребни.

- Чакай, ей ся щи върна.

- Не, няма нужда. Благодаря Ви за жеста. – вътрешно се напрягам, защото ако в Щатите предложа подкуп на полицай, моментално ще ме закопчае и затворът не ми мърда.

- Не, бе, само да видя дали имам да ти върна – и ми подава документите. – Айде лек път, и умната. И много здраве на Америката.

Качвам се в колата. Паля, давам ляв мигач и се отдалечавам. В огледалото виждам, как полицаят маха с палката нагоре - надолу и спира друга кола.

Следва продължение