Тази глава не се препоръчва за лица под 12 години!

Авторът на произведението се извинява, че го забави толкова дълго, но напоследък се занимаваше с едни гадни външни оценявания...

Глава трета

Нападение

 Всъщност, драги читатели мои, в началото всичко бе повече от добре. Имахме вода храна, копаехме където ни скимне, слизахме по стълби и оживено разговаряхме. Разбира се, смъкването на някои места не беше шега работа, особено когато  се захващахме с ръбовете на пръстите си в един стръмен улей в изоставена минна система. Но като цяло, всичко вървеше добре, докато вечерта не достигнахме слой 6-ти и спряхме да лагеруваме.

 Признавам, бях уморен. Мъкнех раницата си, ятагана и меха с вода, а през деня имахме само две почивки, които след това ни караха да се поддаваме на умората още повече. Би трябвало да кажа, че когато заспах онази вечер, спах дълго и пречистващо, както спи човек след ден, пълен с физически труд. И днес, макар че дванадесет часа редактирам, коректирам и поправям, сънят ми е неспокоен, лек и кратък.

 Събудих се посреднощ от нещо, което сякаш се строполи до мен. Огледах се сънено- да, бях в същата малка зала, около мен се извисяваха палатки и огньове. Единствената разлика бе, че буйните огньове бяха станали малки купчинки нажежени въглени, от които тук-таме излитаха искри. Другата разлика беше, че единият от дежурните пазители на лагера се бе свлякъл до мен, а другият бе полегнал край една жарава.

 Запитах се: как така може и двамата да са заспали? Разбирам за единия, но почти всички тук бяха професионалисти, свикнали на дълги преходи и нощни (може би дневни, зависеше от часа горе) смени, докато другите спяха. Реших да събудя поне един от двамата. Разбира се, избрах този до мен.

 Като за начало го побутнах лекичко. Нямаше реакция. Щракнах с пръсти- отново същото. Ритнах го леко- абсолютно никакъв резултат. Тъкмо го обърнах, за да го погъделичкам, когато видях.

 Мъжа бе мъртъв. Синьото му лице издаваше начина на смърт: задушаване. Изведнъж усетих неестествен хлад, чуждо присъствие и суеверният страх от духове, който изпитвах на девет, подтикнат от колекцията „Истории на ужасите” на Д. В. Холтрек (бях чел всичките осемнадесет тома, които сега гордо стоят на рафта зад мен). Обърнах очи, диво търсейки нещо, в което да се сгуша и да се скрия. И чак тогава забелязах силуетите.

 Те бяха човекоподобни, но с дълги, трипръсти ръце и крака и тяло на дете. Носеха единствено кожени препаски, а някой отблясък от огъня ми разкриваше мастилено черните им очи. Без да се вглеждам особено, разбрах че това са подземници.

 За незапознатите с целите библиотеки с „Дакраулска катакомбена литература”, ще разясня: из подземията живеят десетки видове уникални същества, чийто най-посредствени представители са Green Light Plesenius и металоядния червей. Според епохалния дневник на Пещерния ястреб надолу имало джуджета, скални тролове и разумни мравки-гиганти, изписали цели зали със странната си азбука, съставена от невъзможни геометрични фигури. Разбира се, досега нямаше следи за подобни същества, но подземниците бяха просто един полу-разумен вид, подобен на планинските пакраги[1].

 Та, просто стоях там, замръзнал от ужас, а през ума ми се нижеха разказите за задушени или разкъсани от подземници търсачи на приключения. Вик напираше в гърлото ми, но подобно на вълк, дори да исках да предупредя околните,  цялото напрежение щеше да изгори, докато се опитвах да го освободя (дори и да иска да лае, вълкът може единствено да вие). Затова просто стоях там, и се опитвах да се самоуспокоя.

 Тогава леко просвистяване, последвано от силно „бам!”, което огласи пещерата. За миг видях всичко ясно- белите като сняг тела на съществата, подземникът, лежащ в локва от собствената си кръв и лудешкия поглед в очите на братята му. После всичко се загуби в дима на изстрела от пушката на един от моите събратя по съдба, събудил се малко след мен (или поне така си мислех и още си мисля).

 Нещата след това станаха твърде бързо, а аз не съм военен хроникьор, за да ги опиша подобаващо. В главата ми са се запечатали няколко образа: нападащите подземници,  дима от няколко пушки, звук от удари на меч, шурване на кръв и чупене на череп. След това всичко ми е в мъгла, като помня, че бягах лудешки в ятагана в ръка  и торбата с картите и  храната на рамо. Зад мен отекваха стъпки, пред мен имаше два сивкави силуета, а виковете зад нас периодично се усилваха или заглъхваха. Една единствена фосфоресцираща лампа просветваше някъде зад мен, осветявайки безумния ми път и удължавайки сянката ми.

 След това един малък фрагмент от паметта ми се губи. Помня само, че се събудих в някаква локва с ледено студена вода, торбата ми лежеше малко встрани от локвата, а ятагана бе захвърлен до стената. Бях жив, добре, но нямах никаква представа за местоположението си: къде се намирам, на кой катакомбен слой съм, къде са другите? Преди да се опитам да си отговоря обаче, реших поне да се поизсуша.

 Слава богу, картите и всичките ми по скъпи неща не бяха особено мокри, включително и трите факли, които бях взел за спешни случаи. Проблемът беше, че нямах кремък, затова взех, та да постъпих като кръгъл идиот: с надежда стената да е кремава, а един остър издатък да свърши ролята на камък, ударих с всичка сила една от факлите, натъпкана със слама, в него.

 Е, това мое действие доказва, че дори кръглите идиоти са гениални в своята глупост. Видях само малка искра, просветване на върха на факлата и тънка като линия мастило струйка дим, издигаща се нагоре към тавана. В следващия миг вече ожесточено прикривах факлата с ръце и ползвах дъха си, за да усиля дребното пламъче. В крайна сметка една колеблива светлинка, не по голяма от пламъкът на свещ, освети мястото около мен и прогони сивкавия сумрак.

 Огледах се. Намирах се в дълъг тунел, губещ се в мрака и далечината, грубо издялан в естествено пещерно пространство. Въздухът бе тежък и влажен, наоколо капеха капки бисерно чиста вода. Тишината звънеше в ушите ми, а единствените звуци освен моето дишане, бяха лекия пукот на факлата и капенето на водните капки от тавана. Впрочем, тези капки забавиха много моето изследване на тунела, защото застрашаваха факлата ми, която се наложи да пазя с ръка (и до днес имам белег от изгорено на лявата длан). Въпреки болката и топлината, пареща кожата ми, не махнах ръката си и внимателно взех нещата си (да, и ятагана, в дивите части на катакомбите не може да си без оръжие!).

 След това просто поех надясно. Вървях и вървях по все същия тунел, докато факлата отслабваше. Скоро  щеше да изгасне, а дори не исках да паля друга- трябваше да пестя светлината.

 Тъкмо щях да направя поредната крачка, когато до мен достигна слаб шепот, идващ сякаш от самите стени на тунела. Не бях сигурен какво точно е това, защото не разбирах добре странните думи, които ми звучаха като една безкрайна плетеница от съгласни звукове. И тогава се сетих да долепя глава до пода, нещо, което правеха не само изследователите, но и литературните герои от безбройните приключенски книги в жанра катакомбиада.

 Щом ухото ми докосна пода, усетих хлад, но и някакво напрежение, сякаш стаено в самия камък. Сега звукът изпъкваше- той приличаше на викове, придружени със съскания, сякаш пищи плъх, раздиран от зъбите на змия. Но тогава чух нещо по силно. Бе равно на лек шепот, но бе членоразделно. А това което чух беше „Затар!”

 Потръпнах. За незапознатите с северозападната митология на нашият континент, ще разясня: някога северняците зовели Дяволът под името Сатар. Но авирското племе, което на практика основало Дакроул, имало биологичен дефект: издължена долна челюст с дълги долни кътници. Това не им позволявало да произнасят имена, започващи на беззвучни съгласни звукове. Затова променили Сатар на Затар. Постепенно така нареченият Авирски дявол се преродил в същинският мрачен кошмар на катакомбените изследователи. Този образ е често споменаван от Пещерният ястреб в дневника му, като той го описва като „Същество, изтъкано от хилядолетия подземен мрак и натрупалата се тъмнина от умовете на хората”. Доста зловещо, нали? Е, в днешно време Затар е просто Императорът на катакомбите, съществото, живеещо в тях, разпореждащо се с тях и създадено от тях. Той е Фантомът на катакомбите.

 Но онова потръпване тогава, приятели, беше породено и от друго. Отдалеч чух глухи гласове и шумни стъпки.