Погълват ме спомени. Спомени, приличащи на същински ад. Погълват ме вътре в себе си и ме прегръщат с грубите си ръце. Стискат здраво, притискат ме силно и не успявам да се отдръпна. Боли, но съм претръпнала към тази болка. Тъгата ме гали и ми шепне думи, които вече знам. Решения, които вече съм взела, но не изпълнявам. Отговори, които съм осъзнала отдавна, но не искам да приема.
Вървя, а около мене все хора. Тогава защо се чувствам толкова сама? Сякаш мечтите ми, всичките ми прекрасни, съкровени мечти се изплъзват бавно като пясък между пръстите ми. Губя ги. Всяка песъчинка отлита надалеч и всяка отнася част от мен, която кърви.
Аз сама избрах да бродя по този път. Да скитам с надеждата, че ще намеря своето късче щастие, което заслужавам. Да стъпвам по нагорещената пепел от изгорелите ми копнежи, да вървя по натрошените стъкла и да не се отказвам. А, само как боли. Само колко силно е всяко чувство в мен и колко бавно ме убива. Но, аз вървя. Не спирам. Ще влезна в огъня, но пак няма да ...