Никога няма да забравя онези двайсетина секунди, които преобърнаха живота ми. Защото аз бях виновна, само аз и никой друг.
Аз шофирах, а мъжът ми дремеше на съседната седалка, борейки се с тежкия си махмурлук. Предната вечер за пореден път се бе напил зверски, дори бе изплашил децата с неадекватното си поведение. Тогава не му вдигнах скандал, защото ме достраша, но човек не може вечно да се сдържа.
Когато измуча жално и потърка слепоочията си, нещо в главата ми прещрака. Казах му, че няма повече да търпя пиянските му изпълнения, а той просто ме изгледа кръвнишки и ми препоръча да си затварям устата. Разкрещях се, заявих му, че ще поискам развод, изрекох и тонове обиди, а близначките, които седяха на задната седалка, моментално се разцивриха. Помолих ги да млъкнат, след това им заповядах да млъкнат, но не, те се бяха стреснали и не спираха да реват. Направо полудявах от нерви. А мъжът ми се подхилкваше ехидно. Извърнах глава назад и им заговорих успокоително… а колата летеше към канавка ...