Отново станах самодива и изгубена тичам през полята.  Но всъщност търся по целия свят, надлъж и шир, да събера разпилените парчета от себе си. Дали са долу в подземното царство, или горе в небесата? Какво съм аз – Бог, човек или животно? Опитвам се да разгранича гласа на душата от този на духа, но каква какафония от шумове има в мен! Душата ми езическа, духа ми с Него! Лабиринти, безкрайни лабиринти, всякакви врати и процепи. Наляво или надясно, кой път да хвана, пита малката Алиса.

Понякога усещах в сърцето си една градина от люляци и от жасмини и тяхното ухание ме вдигаше нависоко в небесата и ме изпълваше с увереност за моя път, за мен самата. Друг път не виждам нищо през всичките тези шубраци и гъсталаци, сякаш няма кой да почисти пътя, размазаното огледало. А пък после докато карам бясно през града един глас ми нашепва – "избърши сълзите си и се изправи, ти можеш да бъдеш свободна". Тогава в мен се надига увереността, че ще успея.

Но най-тежкото е че в мен се разпалва все повече копнежа и имам чувство, че ще се пръсна от несподолена любов. Това е най-мъчителното нещо, което ми се е случвало – без моя любим аз съм като риба изхвърлена на брега и скоро ще издъхна.

И понеже вече знаех, че намирането не става с търсене, а с призоваване, с все сила, от цялото си сърце аз си пожелах да имам връзка – готова съм, казах си, искам го повече от всякога и заявявам намерението си твърдо и категорично. Започнах всеки ден да се моля и представям тази връзка.

На четвъртия ден намерих в електронната си поща писмо, което привлече вниманието ми.  Пишеше ми човек, с който се бях запознала преди 3 години на един фестивал, където бяхме разменили само няколко думи. Почти не го познавах и да получа писмо от него ми се стори твърде необичайно.

Когато отворих писмото, усетих, че то не е случайно - нещо в мене трепна още щом четях написаните думи, които бяха необикновено искрени и точни. Усещането за нещо истинско и концентрирано ме развълнува. От прочетеното разбирах, че и той като мен търсеше, беше на същата пътека, в потока на живата вълна, в подводното течение на осъзнатостта. На снимката държеше кавал, а аз вече бях почнала да се уча да свиря на този инструмент. Това беше само една от най-различните синхроничности, които се появиха в контакта ми с него, а когато има такива, вече знам със сигурност, че някой ме води към нещо, което е за мен, нещо значимо. Това означава, че съм на прав път и едновременно с това, пластовете се местят и течението ще се промени. Това е една особена увереност, че си попаднал точно в целта, защото чувството е все едно се отваря порта и енергията започва да тече на принципа на резонанса.

Бях жадувала за контакт, който да тече и да се разлива, да се усеща интуитивно. Говорихме си няколко дена в интернет – беше ми леко и непринудено с него, а разговорът носеше белега на естественост, плътност и бекрайност. Той ми разказа как с него се случва някаква трансформация, която го откъсва тотално от миналото и това го кара да се чувства изгубен. Това ми звучеше толкова познато – начина по който той го описваше беше абсолютния същия, както и при мен. И двамата търсехме своето място, но не можехме да го намерим и това водеше до усещане за самота, ненужност и социална изолация. Държеше ни някаква тежест и дезориенатция, някаква неяснота относно себе си и собствения път.

След тази кратка кореспонденция, решихме, че трябва да се срещнем. Уговорихме се да се видим в Пловдив и той дойде да ме вземе от гарата – познах го веднага, беше същия какъвто го помнех. Навремето ми беше направил впечатление на жив и буден човек, едновременно топъл и дистанциран. Докато вървяхме по пътя за тях, отново имах това усещане, едновременно с това забелязах, че излъчваше умора. Беше осъзнат и същевременно отнесен, съкрушен и силен.

Срещата ни премина в дълъг разговор до сутринта в едно тясно легло в запусната къща. Беше невъзможно да заспим и започнахме да обсъждаме какво се случва с нас - този неясен, мъчителен и болезнен преход. И двамата не можехме да изпитваме радост, да се върнем към предишното си аз, което беше някак по-наивно и безсъзнателно, впускаше се на сляпо и напосоки в приключения, без да разбира какво прави. Беше като плуване по повърхността на нещата и сега това вече не ни удовлетворяваше. Не искахме да сме част от този инерционен поток, но се оказахме в нищото, в някакъв вакуум. Убягваше ни как да изградим новото.

-         Може би това е прехода от егото към сърцето - предположих аз – да се научим да живеем от и чрез интуицията.

-         Да, може би се случват някакви промени в глобален план и ние улавяме тази енергия. Но аз не знам къде да се дяна и какво да правя с живота си!

-         Вероятно наистина се появява едно ново съзнание, но не можем да стоим в очакване. Мисля, че най-важна е вътрешната работа.

-         О вътрешната работа... уморих се вече от всичко, с какво ли не се занимавах години наред, вегетарианство, медитация, книги, семинари, гурута, отказах алкохола и цигарите, но всичко това ужасно ме обърка и дестабилизира. Дори завърших психология, но психологията е пълна измишльотина, не вярвам изобщо в нея. Сега не искам и да чуя за всички тези неща, чета единствено библията, само това ме успокоява. Там всичко е много по-просто казано. След всички тези занимания, имам чувство, че съм извън своето тяло, извън всичко, сякаш мен ме няма. Някакви неща се случват и преминат покрай мен, но аз не участвам. Хората започнаха да ме разочароват, защото за мен са важни вече други неща – не просто да си прекарваме добре и да си убиваме времето.

Лежахме така в леглото и си говорехме, докато всичко прерасна в прегръщане – едно плахо докосване и несигурно галене, преминаващо в плътно притискане. Всичко течеше бавно, изключително бавно. Пръстите ни преминаваха по гърбовете ни цяла вечност, а езиците ни като риби се гонеха безкрайно дълго. Времето се разтегна до неузнаваемост, до краен предел. Бяхме оставени изцяло на себе си – на това да се прегръщаме и увиваме един в друг. Tова не беше нищо сексуално, нито дори еротично. Това беше красив, романтичен сън, мечтание и приказна меланхоличност, която ме отнесе и аз потъвах в ръцете му, в нежното му докосване  на фона на Дебюси и Шопен. В просъница усещах тялото му до мен и се разтапях от усещането за споделеност, за интимност. Някакво умиление се носеше по цялото ми тяло, което го правеше топло и приемащо. Събуждахме се, за да се целуваме и после отново заспивахме унесени в някаква топла, мека и нежна тъга. Сърцето ми беше толкова зажадняло за тази напоителна влага, която го караше от увяхнало цвете, да надига листа като огряно от слънчев лъч.

Очите му, с цвят на кехлибар, бяха от онези загадъчни и дълбоки, които неустоимо ме привличаха. В тях имаше нотки от ориенталския мистицизъм, който ме превземаше. И все пак нещо в тях ме притесняваше. Това беше факта, че в тях нямаше никакъв фокус и когато поглеждах към тях, виждах една водна преграда, която размиваше собствените ми очи и те се уморяваха. Трябваше дълго да се взирам в тях, за да стигна до светлината, дълбоко навътре, в далечните им пластове.

Той твърдеше, че истинското виждане е това без фокус, но това, което аз виждах, бе че той самият умишлено се беше разводнил в опитите си да бъде недосегаем, недостъпен за болката. Той беше помрачен от тъмния облак на съмнението, отчаянието, изгубеността. Този хлад и скептицизъм, който излъчваше ме караше да се чувствам като на тръни, все едно постоянно ме хващаше в крачка за нещо. Той беше топъл лед. Страхуваше от самия себе си, от собствените си чувства, от това да се идентифицира. Затова бягаше от фокуса, а аз не можех да му обясня, че макар в духовните практики винаги да ставаше дума за стремежа да се стигне отвъд нещата – нещо, към което той се стремеше, душата имаше нужда от самоличност, от преживявания, от живот в света.

Той бе Хамлет – моят любим герой. Притежаваше същата проницателност и виждаше отвъд маската, но се чувстваше безсилен да промени света. Не приемаше реалността, която не отговаря на идеала, но и не искаше да се откаже от идеала. Това предизвикваше драмата, мъчителното страдание и безизходица. Разбирах го. И двамата споделяхме меланхоличния, воден характер. Винаги съм имала влечение към меланхолията – самата дума ме опиваше – ме-лан-холия – звучеше толкова поетично. Харесвах меланхолията именно заради поезията, музиката, чувствителността и ако трябва да кажа защо този меланхолик ме завладя до такава степен, бих посочила усета му за фините енергии, за нюансите на сърцето, за нещата от един по-висш, хуманен и всеобхватен порядък и аз се влюбих в способността му да усеща и да чувства, в стремежа му да бъде личност, в неговата непреклонност. В него имаше топлина и състрадателност, безкористност и ненатрапчивост. Аз му имах доверие и с него можех да бъда себе си. Ето че най-сетне някой ме разбираше! Не можех да повярвам, че нещо толкова хубаво ми се случва. Бог е милостив, помислих се, той се смили над мен.

Нямаше значение, че някъде дълбоко в себе си разбирах, че това е загубена кауза, нищо, че го виждах пред себе си помръкнал и изгубил вкуса си към живот, сякаш нищо не беше в състояние да го развълнува и да го изкара от летаргията. Не исках да чуя когато той ми каза, че сърцето му е затворено и се правех, че не зная, че този тип хора са крайно безкомропомисни и упорити относно принципите си и собствените си убеждения за света, което макар да ги правеше личности, отнемеше от тяхната гъвкавост и те засядаха в блатото. Но какво значение имаше всичко това, когато аз търсех отчаяно любов?

Една студена, неделна утрин, след няколкодневен престой в леглото, най-после той се съгласи да излезем да се поразходим из града. Улиците бяха напълно безлюдни, сякаш съществувахме само аз и той в един празен град и в това имаше нещо специално. Изкачихме се на един хълм и аз седнах да погледам от високо града. Всичко бе така застинало и притихнало, че изпаднах спонтанно в състояние медитация. Беше прекрасен момент на свръхреалност, която граничеше със сюрреалност. Имаше някаква магия в това да съм като птица над града и да държа ръката му, да усещам нежното му присъствие до мен. Той излъчваше спокойствие и благост, фина ненатрапчивост, но вътрешно бе ужасно неспокоен. “Не мога да издържам повече гледката на градовете”, каза ми той. “Разбирам... - отвърнах аз и поисках да добавя - но не виждаш ли колко красив е този момент...?!” Исках да го разтърся и да му кажа: ”Тук съм, пред теб, виж ме! Събуди се, случва ти се нещо хубаво!” Но той не искаше да излезе от съня, а аз продължавах да настоявам, защото усещах ярката му личност. Знаех за неговия потенциал, за това, че състоянието, в което беше изпаднал не пасваше на същността му. Филтърът на разочарованието изкривяваше картината.

На другата сутрин излязох сама, за да купя кафе и като видях светлината, въздуха и улиците, ми се прииска да не се връщам повече.  Тръгнах да се разхождам и стигнах до стария град – там нямаше почти никой и аз отново се влюбих в тези извити, калдъръмени улички. Вървях и вървях в захлас, чувайки единствено токовете на обувките си. Оставих се на този старинен дух да ме плени. Прииска ми се да полетя.

Тогава реших, че трябва да си тръгна незабавно от него, най-малкото защото не исках да живея в една стая изолирана от света. Преди време намирах нещо трансцедентално в това да блуждая, да се отнасям и да гледам в една точка в сладка кома, но сега не исках да заспивам. “Най-добре е той да дойде при мен – мислех си аз - той е моята сродна душа, аз мога да му помогна, заедно можем да вървим напред”.  Мислех си че между нас може да се изгради съюз и връзка, защото всеки разбираше света на другия. Тогава все още не осъзнавах, че не е възможно да помогнеш на някой, който няма желание да се променя.

И така аз се прибрах и започнах да го чакам - всяка минута, всеки час, всеки ден. Постоянно чувствах около себе си нежните му ръце като някакъв воал, който меко ме обгръщаше и приютяваше. Липсваше ми неговия усет за красота. Бях като една тъжна принцеса, която гледа през прозореца кога ще дойде нейния принц. Само да се сетех за усмивката му и някаква мъка ме срязваше – вече не можех да я виждам.

Когато говорех с него обаче той се държеше студено и дистанцирано все едно не ме познаваше. Престанах да го търся и той повече не се обади. Това ужасно ме засегна и лека-полека аз започнах да пропадам в ужасяваща болка, в бездната, в която няма нищо друго, освен болка. Не можех да повярвам, че сродната ми душа не само не подкача от радост от това, че ме е срещнала, а и че изобщо не иска да има контакт с мен.

2.

Огромен океан от сълзи се спотайва в мен, не го оставам да се излее, защото се уморих вече да плача. Защото знам, че стигам края, разделителната линия, бездната на мъката, на изгубеността. Оттук нататък няма накъде повече. Чувствам се като препълнена ваза, която ще се счупи. Мрак и сивота обгръща сърцето ми и аз не  усещам туптенето му. Вече нямам чувства, нито вкус или обоняние, никъде, никъде, никъде в мен, ни капчица радост. Присъствам само и единствено физически. Духът ми е смачкан с отрязани криле.

Защо ми причиняваш това, нямаш ли милост над мен, питах аз Бог. После си помислих, че той ми беше дал това, което исках – мъж, но готова ли бях аз за връзка? Какво получих всъщност освен моя огледален образ? Какво точно обичах в Хамлет и дали това не беше способността му да ме отразява? Но при условие, че той не ме виждаше ясно, защото не беше на фокус, а аз бях отчаяна, можеше ли това да се нарече любов.... Наистина, бях дълбоко привлечена от нежното му сърце, той докосваше в мен най-съкровени струни, които ме караха да искам да се разтварям гола и уязвима. Във всичко това имаше истина, скъпоценен камък, но уви, неговото сърце беше затворено, а аз бях допуснала енергията му да се вплете в моята и това ме водеше до сълзливост, носталгия, сантименталност. Би било по-точно да се каже, че аз нямах истински чувства към него, а само емоции... бях погълната от него, или по-точно бях го погълнала в себе си... с ясното съзнание, че този човек е Хамлет, при това очаквайки нещо по-различно от трагедия. Но аз също бях Хамлет и имах непреодолимо влечение към трагедиите...

Разбирах с ума си, че не трябва да приемам всичко това лично, че то не е насочено към мен, но емоционално... той отключи в мен старите рани и аз разбрах, че все още не се бях излекувала от тях. Раненото дете в мен се появи отново с пълна сила и аз знаех, че трябва да го взема при себе си. Давах любов, за да ми я върнат обратно, но не можех да я дам на себе си.

Колко е труден този път, това начинание – то изисква да излезеш от себе си. То налага да кажеш "да" на живота, то те прави смирен. Упорито исках от хората да ми дадат това, което не можеха и вдигах врява до небесата. Идеализирах обекта на желание и го натоварвах с огромни очаквания.

И така въпосът бе: Защо предпочитах фантазията пред реалността и защо се влюбвах в собственото си отражение? Защо имах нужда постоянно от този емоционален адреналин, от една свръх-връзка?

Фантазията за мен бе много по-красива от скучната, сива реалност, тя бе една приказка. Не вярвах, че приказката може да бъде вплетена в земния живот. Влюбването в собственото отражение или така наречената проекция е един класически феномен при романтичната любов. Робърт Джонсън обяснява процеса на проекцията по следния начин: "При романтичната любов, казва той, ние поставяме своята скъпоценност върху другия човек и той става нашия герой". Разбира се такава проекция не би могла да издържи. Според него този процес е необходим, тъй като, за да може материал от несъзнаването да се придвижи към съзнаваното ни е нужен посредник. Това което човек не осъзнава е че е необходимо да си вземе обратното тази скъпоценността и да осъзнае, че той самият притежава качествата, които проектира върху своя герой.

От друга страна, в цялата тази работа имаше нещо твърде водно. Водата винаги търси нещо без граници, едно всеобхватно космическо сливане и разтваряне. В този смисъл тя е много обсебваща. Освен това тя е извор на емоции, а емоционалният адреналин ме караше да се чувствам жива. Една дума особено ясно се открои в мен, когато мислех за влюбването – екзалтация. Бях луда по екстаза и сякаш не можех и не исках да изпитам тиха радост. Сякаш страдах от маниакална депресия и това да съм горе или долу ми даваше цвят. Без емоционалния интензитет се чувствах ужасно вяла и безкръвна.

Мъжете пък изпадаха в другата крайност - те искаха да са недосегаеми, да владеят силата на невъзмутимостта. Прилагаха всякакви техники и трикове, за да се дистанцират, за да не ги дестабилизират емоциите, но това ги правеше студени и откъснати в отношенията. Искаше ми се да разбера как да бъда във връзка с емоциите без те да те ме заливат. Не исках да се затварям, но не исках и всички емоции – мои и чужди да се лепят по мен неконтролируемо и да ме превръщат в роб.

Трябваше да запълня всички дупки в себе си, да ги уплътня, защото от тях изтичах и това ме дестабилизираше. Но какво представляваха тези дупки – това беше дълбоко вкоренената ми идея за слабост и уязвимост, които ме караха да реагирам първосигнално и безсъзнателно при най-малкото сътресение.  А аз не бях толкова слаба, колкото си мислех...