Дежа вю

          Тошката беше санитар в мъжкото отделение на психиатрията. Въпреки, че не спортуваше активно, беше як, мускулест, с доста добро за годините си телосложение. На всичкото отгоре редовно си бръснеше главата и с позлатения синджир на врата си изглеждаше като истинска мутра.

          Зад страшната мутренската физиономия, обаче се криеше голямо и добро сърце, но малцина знаеха това.

        Макар че това  не му влизаше в задълженията, често го привикваха от женското отделение за да въдвори ред когато болните се разбуйстваха твърде много. Не му беше трудно – достатъчно бе да мине с тежки стъпки по коридора и да изреве: „Я да видим какво става тук!” Понякога се случваше някоя пациентка да се съблече и да тръгне чисто гола по коридора. Беше трудно да я приберат в стаята, камо ли пък да я облекат. Но не и за Тошката! Дали от страх, или защото се отпускаха до премаляване в големите му топли ръце, но винаги успяваше да ги облече и грижливо да ги настани под одеялото. Той никога не беше груб!

          Тази сутрин отново го извикаха за да разреши един „неразрешим” проблем. Една от новите пациентки, поради религиозни съображения отказваше да и поставят инжекция. Според законите нямаха право без нейно съгласие да и правят каквито и да било манипулации, защото нарушаваха правата ù. Но пък ако не го направеха щеше да пее цял ден, което пък нарушаваше правата на другите болни. „Я да видим какво става тук!”– изръмжа той, след като запълни с тялото си касата на вратата. За общо учудване жената легна покорно на леглото, заголи кръста си и каза артистично: „Моля! Нека екзекуцията  започне сега!”

          На връщане надникна през открехнатата врата на манипулационната, направи няколко крачки, но… спря и се върна. Беше забелязал нещо необичайно. Зад бюрото седеше светлокоса жена и задълбочена пишеше нещо. Но какво го бе накарало да се върне? Необичайното лице на обичайното място? Не, не беше това!  Беше непозната и същевременно страшно позната! Напрегна мозъка си до пръсване, но му се стори, че…  някой бе проникнал вътре и бе изтрил точно тази информация, която търсеше! Беше втренчил поглед в нея, сякаш бе хипнотизиран.

          Жената усети погледа му върху себе си, повдигна глава от бумагите и му се усмихна. После продължи да си пише. Краката му се разтрепериха.  Беше най-невинна усмивка, но… посланието, което усети в нея беше: „Казах ли ти аз, че и на край света ще те намеря!”

          - Имаме нова сестричка – чу зад гърба си гласа на санитарката. – Аз отивам за  прането.

          Не, нещо не беше наред… Трябваше влезе и да разбере какво става!

          - Може ли да си измия ръцете? – каза смутено той, след като влезе.

         - Измий се, разбира се! – усмихна се отново жената. – Не разбирам защо трябва да питаш? Само, че внимавай, защото водата в бойлерчето и много гореща! Първо си я разстуди и тогава се измий, да не си изгориш ръцете. Искаш ли кафе?

          Говореше му сякаш се познават от сто години. И тази загриженост… Тази… позната загриженост… Нещо се беше случило… Нещо, което мозъкът му не беше в състояние да анализира!

          - Благодаря, но… друг път ще дойда на кафе. Много се забавих. Чакат ме долу… - Избърса ръцете си и побърза да излезе…

          Не мигна през нощта. Нещо необяснимо ставаше с него. От дълги години работеше в тази психиатрия, но сега дали и той самият не полудяваше? А на следващия ден имаше нощно дежурство. Както и тя…

          Дежурството започна гладко. Предадоха си смяната, нахраниха болните, раздадоха лекарствата, минаха визитация… Но нещо все го теглеше към втория етаж…

          В десет часа, след като изми стаите и коридора, след като всички болни заспаха, той набра телефона на женското отделение. И друг път го беше правил.

          - Ало! Здравей, първо отделение! Какво става? – беше нейният глас.

          - При нас всичко е под контрол – опита се и той да говори весело. – Само искаме да знаем дали ви се намира нещо сладко?

          - Все ще изровим нещо. Ела!

          Тошката сложи телефона в джоба си и почука на дежурния фелдшер:

          - Отивам за  малко до горе!

          Повтаряше си, че трябва да бъде весел, за да не го заподозрат, че се е побъркал.

         - Знаеш ли, вечер като стане десет часа, страшно ми се прияжда сладко – каза непринудено той след като влезе и седна до нея.

        Сестрата се беше разположила на диванчето и поглеждаше разсеяно ту към телевизора, ту към монитора с камерите от стаите на болните.

          - Ами правù като мен – отново се усмихна тя. – Аз си правя запаси. Имам сладкорийки в чантата си, в гардеробчето, дори и в спешния шкаф съм си скрила две вафлички.

          След което бръкна в чантичката си и извади голям шоколад. Шоколад! Откъде пък  знаеше че точно шоколадът е любимия му десерт? Той го взе, начупи го внимателно на парченца и лапна едно.

          - Слушай… – реши да изплюе камъчето. – Аз съм много лош физиономист. Кажи ми виждали ли сме се някога някъде с теб?

        - Мисля, че не сме. Но… знам ли? Може би… в някой предишен живот! – отвърна тя и звънкият ù смях огласи манипулационната.

          Това го довърши. Устата му пресъхна и трябваше да си вземе отново от шоколада.

          - Точно това си мислех и аз – каза Тодор и преглътна с мъка.

          - Нищо, де! Както и да е. – каза тя след като си взе от шоколада. – Това няма как да разберем. Но по-важното е да знам как я караш в сегашния си живот?

          - Тя… моята е много объркана – започна той. – Преди петнадесет години се разведохме. Заживях с друга, но не се получи и я изгоних. После минах на проститутки. Всеки месец си поръчвах по една по телефона. Идваха разни студентки – капчици! Правеха каквото исках и то професионално! Но… въобще не ги интересуваше кой съм и  какво ми е на душата… Жена ми също заживя с някакъв серсемин. Но и при тях не се получи. След осем години се срещнахме и решихме да се съберем отново. Даже и второ дете си направихме. Сега е на детска градина. С една дума си седнахме на задниците. А ти?

          - Нищо особено. Имахме бизнес с мъжа ми, но той почина внезапно и се върнах към сестринството… Живея със сина си. Това е.

         - Съжалявам…

         - Ти си красавец – каза тя, след кратко мълчание и поглади с ръка голото му теме. – На теб сигурно никоя жена не може да ти устои.

          - А ти? – за пръв път се усмихна и той.

          - Мен ме остави. Макар че аз съм… свободна жена…

          Това пък ако не беше покана!

         - Слушай, аз не ставам за теб – въздъхна Тошката и стана да си ходи. – Нека да сме наясно от сега. Първо съм семеен. Второ – сигурно съм на годините на баща ти. И трето – на теб ти трябва мъж, с който да живееш, а не такъв, с когото да излизаш от време на време за развлечение!

        - Ти пък от къде знаеш какви са ми потребностите?

        - Така е правилно да бъде – каза той и си тръгна.

          Но се върна. Целуна я по челото. После по устните и… О, Боже! Колко познати му бяха тези устни! Беше ги целувал хиляди пъти … някога… някъде… Този път вече не грешеше!

          Дежа вю… Тези думи изплуваха някъде дълбоко от подсъзнанието му. Дежа вю… повтаряха се монотонно докато слизаше по стълбището… Някъде ги беше чувал. Може би в някаква френска песничка, или… Може би някой от докторите ги беше изрекъл по някакъв повод… Не знаеше значението им, но знаеше, че означават нещо много важно за него… Дежа вю…

           На сутринта, както обикновено направи кафе на шефа. Седна до него. Изчака го да дръпне от цигарата, която грижливо беше скрил в шепата си, защото главният шеф следеше зорко да се спазва наредбата. После тихо промълви:

          - Шефе, какво е дежа вю?

         - Дежа вю? – погледна го изненадано старият психиатър. – Ти много знаеш, бе! Още малко и ще ми вземеш занаята! Дежа вю е термин от психиатрията. Означава „вече видяно”. С други думи ти попадаш дадена ситуация, която ти се струва позната и си сигурен, че и друг път си преживял същата ситуация по същия начин. Или:  „Повтори ми се момент”. Защо питаш?

          - Значи… излиза, че в предишния си живот съм преживял същото и затова сега ми се струва познато! Сега всичко ми се изясни! Значи е вярно!

          - Нищо не ти се е изяснило – ядоса се шефът. - Направо ще ме вкараш в лудницата! Казах „струва ти се”! Всичко е плод на твоето въображение, разбираш ли? Това е късо съединение между тази част на мозъка, която обработва настоящето с друга част, която съхранява спомените. Сега разбра ли?

          - Не.

         - Тогава ще ти го кажа по друг начин: Приеми, че „шефът винаги има право” и не ме занимавай повече с твоите глупости!

         - Не и този път – отсъди Тошката и отиде до прозореца, за да изпрати с поглед голямата любов от предишния си живот. А тя, лека и феерична, мина покрай прозореца, махна му с ръка и му се усмихна някак съучастнически, макар че със сигурност не го виждаше през огледалното стъкло. Знаеше, че е там!

          После ускори крачка и заприпка към къщи. По-точно към черния джип, който я чакаше на портала на психиатрията. Но той беше извън полезрението на санитаря…