Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.
На жена ми - майка на двама сина, баба на четири внука...
В малкото кафене е задимено. Привечер е, само компанията е вътре, събота е, проверяващите са минали още в сряда, за да си получат таксата – така че всички са спокойни. Чашките дори не са порцеланови – стъклените по-добре отразяват светлината на мътната лампа при надигане.
Атмосферата е свежа, позната, ежевечерна. Киро се кани да вдига тост, Пешо налива, Моньо забърсва червената капка под носа си. Щото отново не се е харесал на петте ракии на Кирето и пак е отнесъл як тупаник. Затова пък отпреде му е ново… почти ново, прашясало шише. Ежевечерното извинение от нервния побойник. Но събитието вече е почти забравено – първо, минали са пет минути от удара, второ, това е всяка вечер, трето, Киро не е лош човек, ама редовно му избива някаква незатегната шайба в главата, четвърто, всички знаят репертоара му, а Моньо дори с нетърпение очаква взрива в ченето си и предварително се радва, че и тая вечер кърка на аванта…
Влиза Кольо. Ама че е той всички виждат, когато оставя големия сноп зеленина на празната маса до вратата.
- Да не си купил крава? – подсмихва се кръчмарят Пешо. То официално заведението се води кафене, но в махалата си го знаят като кръчмето…
- Дааа… - въздъхва Кольо – От двадесет години… - после поема чашката от Пешо, гаврътва и въздъхва – За мойта, бе… Нали утре е осми…
- Малей, верно, мамка му… - изправя се Киро – И аз съм още тука… Де да й търся на мойта цветя, мамицата й… И тоя празник, неговото маме кьораво…
- Стига псува, да му таковам на празника таковата – вика Светльо, който е по-възпитан от другите. Все пак, трактори преподава в замиращата професионална гимназия, бивше процъфтяващо ПТУ…
- Бе, кой, мамето му шантаво, измислил тоя Осми март – пита реторично, макар да не знае какво е това, Моньо и бърше новата капка, появила се от напрежение под носа…
- Кой ли? – казва неочаквано замислен Кольо – Коя… Жена ще да е, маменцето й… Щото мъж такива глупости не измисля… Правим ги, техната майка мръсна, глупости много правим, ама не ги измисляме… Направо си ги вършим… И то за нас си… Пък да натресеш на целия нормален свят, на всичките мъже такова шашаво нещо като женски празник…
- Мамка им женска, какво ли не измислят – въздъхва Киро – Те сега трябва да ставам утре заран рано, да ходя цветя да търся, луди пари да давам… Бе, що не й таковам мамата на жената…
- Смееш ли? – хили се Пешо – И в какъв смисъл ще таковаш?
Киро махва с ръка. Поглежда храста, дето Кольо го е домъкнал. Но и Кольо не е вчерашен.Премества зеленяша зад дъсчения бар.
- Хич не си прави сметка, мамето му… Още есенеска се договорих с баджанака, зимата е поливал тоя храсталак специално за мен в оранжерията, та да запуша бездънната уста на мойта годзила, да й таковам такованото… Ха да видя барем тая година ще ли е доволна… Иначе остава да я направя щастлива само по един начин…
- Къв, бе нейното маме отровно? – пита заинтригуван Светльо, а останалите наострят уши…
- Да опъна шушоните, кво друго… Пробвах с какво ли не – не хваща декиш и туй то… Остава само да пукясам, та да завие от кеф, мамето й женско…
Киро се замисля. После отсича:
- Мойта кобра и тогава няма да е доволна… Ще й липсвам. Кого ще предъвква тогава? Трябва друг балама да търси, пък мъжете взехме нещо да поумняваме напоследък…
- Ама късно – вика Пешо – Все след сватбата, мамето й мръсно и сватба…
Светльо е замислен.
- Осми март… Хубав празник беше едно време, неговото маме…
- Кога, бе? – изревават пет гърла едновременно…
- Когато бях в детската градина и пеех песничка за мама…
Настъпва тишина. И пушекът над главите им даже увисва като носовете над масата. После мълчаливо надигат чашките, гаврътват, изчакват Пешо да разлее новата бутилка…
- Осми март е ден на майката… - казва Киро…
- Ъхъ – умно потвърждава Моньо…
Киро става. Другите инстинктивно се надигат, стиснали чашите в ръка…
- Момчета, - вика той и оглежда небръснатите, омърлявени от годините, посивели съкафезници – маменцето му, който забрави майката… Майката е най-великия човек на света, нейната мама… Майката е… Абе, да му таковам мамата, който не го разбира… Майка е… Та – наздраве…
И надига чашката…
А после тръгват. Не по познатия път. Едни отиват да занесат на майките си малко зеленина – храстът на Кольо е разчупен на много, а Киро тръгва чак към градското гробище…
Жените им ще ги почакат. И тая вечер…
Пък си имат и деца. А те – майки. С които да празнуват…
© Георги Коновски Все права защищены