Сода каустик за почистване на сифони.
Не, не беше това, извинете.
Една продукция на ShadowMaster Works
От създателя на "Човекът с рендето" и "Алиса в Цървуландия"
Жаждата променя хората.
Способни са да разменят дори собствената си майка за половин чаша вода.
Аз ли? Аз съм просто човек с късмет...
С участието на:
Госпожица Слътвайн в ролята на... сещате се
Генерал Бойко Борисов, в ролята на... себе си
И други.
Някога чудили ли сте се какво би станало ако една сутрин се събудим и установим, че всичката вода наоколо е изчезнала? Езерата са пресъхнали, реките са заприличали на прогорени в засъхналата кал пътеки. Моретата и океаните? Ами нека просто кажем, че те са се превърнали в огромна необятна пустиня. Само дето пясъкът на повърхността не е пясък, а сол. Да сол, купища блещукащи кристалчета сол, бяла и безполезна. Със сигурност не бихте си помислили да посолите храната си дори съвсем малко, защото от това жаждата ви би се усилила многократно, а нямате вода. Събуждате се и врътвате кранчето на чешмата, откъдето в мивката се посипва прах, посреща ви единствено недружелюбното къркорене на тръбите и нито капка вода. Мислите си, че е станала авария и в известен смисъл сте прави. Решавате, че тази сутрин ще минете и без душ и отивате да си приготвите закуска преди да потеглите към работното място. Отваряте вратичката на хладилника, изваждате бутилка портокалов сок и я поставяте на масата. Тя е някак неестествено лека, но тъй като току що сте се събудили, а и не сте успели да се измиете, не обръщате особено внимание на това. В момента, в който се връщате победоносно с чаша в ръка, установявате че бутилката действително е била празна, а от дъното й се посипват известно количество песъчинки с, меко казано, доста съмнителен произход. Озадачени сте, но все още няма признаци на паника. Спокойно - и това ще стане. Всичко с времето си. Не ви се закусва и потегляте с колата си към службата като тайничко се надявате, че там има вода и автоматът за кафе все още работи. Да ама не. Обаче поне колата си запалва от първия път и без проблеми потегляте. Благодарите на бога, че поне бензинът не се бе изпарил. Поне за момента.
През това време с мъка се измъква от леглото и моя милост. Не обръщайте внимание на неугледния ми вид. Снощи ми се струва, че попрекалих с бирата, водката и уискито; не мога да си спомня кой знае какво от вечерта... А и ме цепи главата, така че каквото и да си мислите за мен, спрете до тук. Не съм в настроение.
Пантофите ми са до леглото, това е хубаво. Обикновено все не мога да ги открия. Намирам единия, но другият всеки път ми убягва. А когато ни най-малко не ми трябват, както сега, винаги са заедно. Имам теория, че пантофите на всички хора кроят заговор срещу човечеството и съм готов да ви го докажа, но не точно сега. Сега говорим за Денят, в който изчезна водата. Денят на Страшния съд или казано по иначе - Денят, в който измряха кравите, хората започнаха да загиват, Мак Доналдс затвори врати, а по телевизията вече не излъчваха филми, всъщност не излъчваха нищо. Но ще стигнем и до там.
Единственото хубаво нещо днес е, че не трябва да ходя на работа. Петък е, винаги почивам в петък. Както и в събота, неделя, понеделник, вторник, сряда и четвъртък. По-добре не питайте с какво си изкарвам прехраната. Няма да ви отговоря. На тридесет и пет съм и смятам, че човек на моята възраст е свободен да се занимава с каквото си поиска.
Дюк май все още спи под леглото. Няма да го будя и на него не му е лесно, но пък е добър приятел, такъв с който мога да споделя всичко и той ще ме разбере без да се ме укори за каквото и да било.
Да, това определено не бе един от най-добрите ми дни. След като разбрах каква е работата с изчезването на повечето течности и след една щателна проверка на мазето, със задоволство установих, че съм се превърнал в горд собственик на цели двадесет литра минерална вода. Да, добре ме чухте - двадесет литра и нито капка повече или по-малко. По всички телевизии се въртеше все едно и също - пресушени водоизточници, огромни пожари из цялата страна и паникьосани хора. Никой не можеше да проумее как така само за няколко часа всичката вода и въобще всички течности без бензина и млякото се бяха изпарили.
В следващите няколко дни хората живееха с мляко, вместо вода, но тъй като не валеше скоро изсъхна и тревата, та горките крави измряха. Аз все още си мисля, че това се дължеше повече на липсата на питейна вода, а кравите сами си бяха виновни като отказваха да пият собственото си мляко. Не може да им се отрече липсата на здрав разум, точно като хората са. Нямаше вече мляко, а дори и да беше останало, то бързо се вкисна и стана негодно за пиене. Не че хората не продължаваха да го пият и така, знаейки последствията... Дочух от съседа - бръснар по професия, но сега безработен, никой вече не си правеше труда да се преструва, че всичко ще се оправи - дочух от него, че някакъв тип се бе опитал да пие бензин, след като източил цяла туба от колата си. Горкият нещастник така се бе натровил, че няколко часа след това, естествено, сдал багажа. Лицето му било подуто и с тъмносин оттенък. Да го бяхте видели само!
Разчу се, че аз единствен имам известно количество вода. Всъщност аз май сам пуснах мухата, докато сърбах с блаженство чаша вода на двора пред къщата ми, изтегнал се на шезлонг под парещото слънце. До този момент ми бяха останали повече от петнадесет литра. По новините продължаваха да дават все едно и също. Работеше само националната телевизия и един тип, може би преди се е изживявал като ТВ водещ, но сега нямаше вид на такъв с разпокъсания си костюм, от който на всички посоки стърчаха парченца плат. Същия този водещ една сутрин, точно след като кравите ни напуснаха, съобщи с пресипнал от жажда глас:
- Драги зрители. Очертава се това да бъде последната ни емисия - мъжът преглътна болезнено, след което продължи. Вече звучеше като избягал от лудницата душевно болен, а и така изглеждаше. Издекламира драматично следващите думи. - Кравите са... мъртви! След по-малко от двадесет и четири часа ще ги последваме и ние...
Човекът изглеждаше така все едно всеки миг щеше да колабира на пода в студиото. Картината се разми и изчезна, а екранът на телевизора се изпълни със снежинки. Да ви призная, бях доста разочарован. Искаше ми се да видя какво ще последва, но уви. Цензурата е навсякъде. Измъкнах кабела на вече безполезния телевизор от щепсела и се запътих към склада с водата, както го наричах вече. Проверих запасите си. Все още имах към петнайсет литра - няколко пластмасови бутилки поставени в кашон по средата на помещението. Една от тях - наполовина празна, а другите си стояха непокътнати. Така като се замисли човек, петнайсет литра не са кой знае какво, но като се има предвид създалото се положение, всъщност бяха адски много.
По-късно този ден имах посещения от много и все различни хора. Първо ме посети госпожица Слътвайн от съседната къща.
- Ще изпълня всичките ти желания - прошепна ми тя, а дъхът и вонеше на застояло.
Беше си сложила най-хубавите си дрехи, гримирана до съвършенство, но все пак с една година по-възрастна от мен и вмирисана. Не я упрекнах, аз бях изпаднал в същото положение, но поне не бях тръгнал да прелъстявам млади и симпатични господа, само и само да им взема водата. Точно така й го казах и тя си тръгна, разревана, ще не ще.
След на алеята пред къщата ми спря черна лимузина, в която се возеше някакъв тип с ръце отрупани със златни пръстени, облечен в бял костюм на мръсни петна. Химическото чистене отдавна бе сдало багажа. Дюк, дойде да види кой пристига, излая, весело заклати опашка и се изстреля като куршум през вратата към мъжа, който тъкмо слизаше от внушителния си автомобил. Сигурно не си падаше много по кучетата, защото в мига в който видя дребното животинче, което се бе устремило към него, се опита да го изрита. Загуби равновесие и замалко да се свлече на асфалта пред колата си. Дюк умело отбягна ритника, досети се каква е работата и се върне при мен. Без да се отдалечавам много-много от рамката на вратата и с очевидно обидения Дюк, сврял се в краката ми, попитах господина с изцапания костюм и пръстените какво иска.
Личеше си, че мъжът се мъчеше да овладее раздразнението си. Чертите на лицето му ту се стягаха, ту се отпускаха. Поредната откачалка.
- Дочух - заговори богаташа като се мъчеше да звучи спокойно. - Дочух, че притежавате известно количество вода. - Кимнах с глава в знак на съгласие и той продължи: - Тук съм, за да Ви направя предложение, което, повярвайте ми, не сте склонен да отхвърлите.
На мен реплики от този род ми звучат изтъркано. Не се впечатлих.
- Имам малко в мазето. Сега ще донеса. - отвърнах аз развеселен. Усмивката не слезе от лицето ми през цялото време.
След малко се появих на прага с чаша минерална вода в едната ръка и малка метална купичка в другата. Сипах водата в паничката пред невярващия поглед на мъжа и я поставих на земята пред Дюк, който я пресуши за секунди.
- Ти си луд - процеди през зъби костюмарчето.
Сигурно бе готов да се сбие с Дюк за водата, но се отказа. Вместо това ми хвърли един последен яростен поглед, качи се в лимузината и отпраши. Продължавах да се усмихвам. Честно ви казвам, този човек ми оправи настроението за целия ден, че и за цялата седмица. Никога няма да забравя изражението му.
Цял ден един след друг пред дома ми се редяха хора от всички кътчета на света. Мълвата беше се разнесла бързо. Дадох тържествена аудиенция и на арабски султан с изсъхнала брада, който ми предлагаше 10% от петролните си продажби. Попитах го колко пари са това, а той отвърна „Повече от колкото можеш да похарчиш." Настоявах за 20%. Два пъти „повече от колкото можеш да похарчиш" ми се струваше добра сделка. Но когато почервенелият от яд султан, който вече ме гледаше на кръв, най-после склони да приеме, аз му отказах и го изпратих по живо по здраво.
До края на деня ме посетиха хора от НАСА, от Белия дом, ФБР, ЦРУ, Второ районно полицейско управление, дори учени от Асоциацията за събиране на дъждовна вода в безлунна нощ (или накратко СТПиНФНННОАзСнДВКМВР)... Последен при мен дойде някакъв як мъжага с волева брадичка и желязно изражение, което издаваше замисленост и дълбока загриженост. Каза че бил кмет на столицата на някаква малка и забравена от бога държавица, името и звучеше подобно на „ария"... Та този тип с дънки, тениска и наметнато отгоре сако ми вика:
- Макс, приятелю. Виж какво, моята страна може да е малка и незначителна. Политиците са корумпирани и всеки си прави к'вото му падне. Много нещо изтече от държавата, НО има още какво да се изнесе. Дай ми водата си, а аз ще се погрижа винаги да си добре.
Аз нали съм си леко твърдоглав де и... чудех се в продължение на 5 секунди и пак не отстъпих.
Падна мрак, а около къщата ми вече се бяха насъбрали стотици хора. Стичаха се от всички страни. Заключих се вътре и се скрих в мазето. Чувах разярените викове на тълпата горе на улицата и се чудих какво ли ще ме сполети съвсем скоро. Строшиха всичките ми стъкла и настояваха да се разделя със скъпоценната си вода. Скоро нахлуха в дома ми и задумкаха по вратата на мазето. Бях я затиснал с всевъзможни боклуци, но нямаше да издържи дълго.
Краят ми се виждаше. Двамата с Дюк си поделихме чаша вода като за последно и се отдадохме на спомени. Изведнъж вратата бе изтръгната от пантите и някакви хора заслизаха по стъпалата. Наобиколиха мен и кашонът с безценната течност. Дюк бе всичко друго, но не и страхливец. С яростно ръмжене и оголени зъби, готов за отбрана, стоеше качен на кашона пред мен и лаеше по всички.
Никой не се впечатляваше особено. Хората бяха озверели. Готвеха се да нападнат. Някой държаха сопи, други бейзболни бухалки. Имаше и един тип с големи бръснарски ножици, който ми се стори много познат. Затворих очи и се приготвих за най-лошото, но точно тогава виковете на разярената тълпа заглъхнаха. Отворих плахо едното си око, а после и другото... Пред очите ми се разкри следната гледка - всички бяха застинали по местата си. Мъжът с ножиците бе застинал във въздуха на сантиметри от мен така както се беше хвърлил към мен с ножици в ръка. Дюк също не помръдваше. Усетих раздвижване зад гърба си, а после леко побутване по ръката. Обърнах се и видях малко зелено създание, не по-високо от десет годишно хлапе. Извънземното се взираше в мен с огромните си лъщящи и съвършено черни очи. Вдигна ръка над главата си в нещо подобно на поздрав и заговори. Чувах го само в съзнанието ми. Гласът му звучеше като къркорене:
- Направихме ужасна грешка. Сушата е по наша вина. Готови сме да оправим всичко, но техниците ни няма да оцелеят до сутринта без вода. Искаме твоята.
- Защо извънземните винаги приличат на малки зелени човечета? - чух се да казвам.
- Извънземни? - голяма пауза. Чувствах се неловко. - А. Извънземни. Да... такива сте ни измислили...
Подадох му кашона с бутилките. То ми благодари или поне така ми се стори, след което изчезна. Времето малко по малко възстановяваше естествения си ход - първо много бавно като стичащи се капки вода, след което нещата се развиха със светкавична скорост. Мъжът с ножиците се хвърли върху ми и това е последното, което помня.
На сутринта се събудих с огромно главоболие и неприятно чувство в стомаха. Гърлото ме болеше и беше пресъхнало. Запрепъвах се към банята, там шуртеше вода и преливаше от мивката по пода. Всичко отново бе нормално до колкото можех да преценя, щом вече имаше вода, само дето за малко съм щял да наводня цялата къща. Така като се замисля не съм напълно сигурен как се бях озовал в леглото. Имам някакви откъслечни спомени за събитията от миналите дни - арабски султани, богаташи в бели костюми, политици... и летящи чинии... Да не би да мислите, че си измислям? Ако не вярвате, питайте Дюк, той помни всичко. А сега ме извинете. Мисля отново да поспя след като взема 2-3 аспирина...
© Тео Все права защищены
Но ние вода не пием. / Аква но квикум/