Депресията й беше прекалено силна... Не й позволяваше дори да се повдигне от леглото... чувстваше се тежка... смазана... премазана... стъпкана... Все едно някой беше нанасял безброй удари с чук по главата и... Другият край на стаята изглеждаше толкова далеч... Въпреки явната депресия, обзела дъщеря им, родителите й или не забелязваха, или не искаха да забележат състоянието й... Те просто я упрекваха, че по цял ден лежи в леглото и изкарва ниски оценки, а смъртта на приятелят й бе едва преди няколко дни... От онзи ужасен, трагичен и така мъчителен ден, тя нямаше сили за нищо. Нищо нямаше смисъл за нея. Въпреки това, тя не се предаваше и продължаваше да прави опити да се изправи... Имаше нужда да говори с някого, а телефонът бе в другия, така далечен край на стаята...