Шареният град се намираше на 50 километра северно от Жабешката река. Всички хора, които живееха в него, бяха с обагрени тела по рождение. Дрехите им също бяха многоцветни. Колите им, къщите, улиците, парковете - и те. Така си живееха - шарено. Нямаше правила или условности, нямаше граници за това какви да бъдат. Единственият закон, който трябваше да спазват, беше „Законът за борба с черно-белите.” Той гласеше, че ако шарен гражданин забележи черно-бял жител на града, трябва незабавно да го предаде в полицията, където да бъде съден и прогонен отвъд Жабешката река. 
       Милена Ангелова живееше на втория етаж на една мораво червена сграда. Всички, които я познаваха, можеха да се закълнат, че това е най-шареното момиче в града. В нея имаше от всички цветове по много, но най-красивото нещо беше зеленото ù. Никой не притежаваше зелено, като зеленото на Милена. То ухаеше на млада пролетна трева, поникнала от чистото на росата и обагрила паркове и градини. Приятелите ù се възхищаваха, а непознатите често се заглеждаха в нея и си казваха: „С късмет е родена, с късмет!”
        Милена живееше скромно и не смееше да иска много от живота. Стигаше ù да я обичат, да работи по малко и от време на време да изяжда по един голям сладолед. Наскоро беше завършила „Шареночовешки ресурси” и имаше планове да се отдаде изцяло на тази професия. До този момент Милена се изхранваше от преводи, но след като се дипломира, в главата ù трайно се завъртя идеята да се посвети на хората. И всичко това щеше да бъде прекрасно, ако един ден не беше забелязала, че цветовете ù започват да се губят.
        Първо изчезна червеното. Милена си помисли, че това се дължи на възрастта ù. Казваха, че когато си на 26, организмът ти се променя и е възможно вътрешно-палитреният двигател на мозъка да трансформира част от цветовата гама на кожата ти. Скоро, обаче, изчезна и лилавото ù, после синьото, после прасковеното, а после и всичко останало. Хората започнаха да странят от нея, а приятелите ù се притесняваха, че един ден тя ще се превърне в черно-бяла и ще трябва да я предадат. Милена все не се даваше и вярваше, че щом зеленото ù е все още на нея, скоро и останалите цветове ще се завърнат по-красиви от всякога. Нищо такова обаче не се случи. Един ден, докато чакаше да ù напълнят кофичка сладолед, момичето забеляза силуета си в машината за ледени изкушения. Красивата и многопъстрена Милена се беше превърнала в черно-бяла жена. Тя побърза да се прибере, докато никой не я е видял, но още щом направи две крачки, някакъв „съвестен” шарен гражданин се развика: „Полиция! Абе, някой да извика полиция! Ч-ш-ш! Черно-бялата! Ти къде?” Наоколо се струпаха хора, пристигнаха няколко полицейски коли, спряха движението. След това? Отведоха я. Никой повече не чу за нея. Красивото момиче от втория етаж на мораво червената сграда го нямаше. „Такъв е животът…” - казваха. И всичко в града си продължи по старому. Всичко си беше същото, и все пак… някак не беше.
       Отвъд Жабешката река цареше безнищие. Милена се луташе самотна и отчаяна, а сърцето ù се задушаваше. „Защо да не съм черно-бяла? То… И въздухът е безцветен, ама не го забраняват, нали?” - терзаеше се тя, а после се оглеждаше наоколо, зажадняла за шарено. Когато се умори, момичето приседна до едно черно-бяло дърво. Зарови пръсти в черно-бялата трева, след което погледна към небето - и то черно-бяло. И точно когато всичко ù се видя изгубено, точно когато душата ù беше на прага на своето нищоцветие, Милена чу песен:
       „Аз съм мъничка пролука в тази черно-бяла скука! 
         Аз съм мъничка пролука в тази черно-бяла скука!”
     Сред тревата от черни и бели ресни момичето съзря една зелена четирилистна детелина. Тя се люлееше като откачена по посока на вятъра и не спираше да пее малката си песен. 
       - Извинете… – едва промълви Милена. Детелината се стресна и мигновено млъкна. - Извинете, вие истинска ли сте?
       - Моля? - засегна се зеленото растение. - Истинска съм, да! Защо?
       - Защото, ако сте истинска, значи, че сте моят късмет и мога да ви откъсна.
       - Как така да ме откъснеш, бе? Ти добре ли си? Аз ако те откъсна, как ще се чувстваш? Плюс това, няма какво да ме откъсваш, ‘щото ти си моят късмет.
        - Аз? 
        - Ами ти, я! Ние, четирилистните детелини, си имаме поверие. Ако ни чуе да пеем черно-бял човек, значи той е нашият късмет. Сега трябва да ми отвориш портмонето си, за да скоча в него и от днес нататък ще те нося със себе си за късмет. 
        Милена не разбираше какво точно се случва, но не посмя да противоречи на четирилистната детелина. А и някак си ù хареса, че е потребна, че е значима, пък била тя и черно-бяла. Детелината се шмугна в портмонето на късмета си и затвори очи. В този момент стеблото ù се удължи, излезе през процепа на джобчето за стотинки и се вплете в дланта на Милена. После? По кожата на момичето се появи зелено. Още по-красиво зелено от предишното. След него се избистри и жълтото, после червеното, а после и всичко останало. 
        Сега 26-годишната Милена Ангелова се завръщаше триумфално в Шарения град. Всички ù се възхищаваха, цъкаха с езици, впечатлени от очарованието ù и не смееха да я попитат как, защо, кога и откъде… Защото в това момиче имаше нещо специално, нещо преживяно, нещо с късмет. Двете с четирилистната детелина си принадлежаха, както по цвят, така и по смисъл. „Такъв е животът!” - възкликваха. И всичко в града си продължи по старому. Всичко си беше същото, и все пак… някак не беше.