Обичам късната есен и нейните аромати, мистично-мъгливите сивкави утрини, в които хора и автомобили се движат като призраци в някакъв стар и полуразрушен замък.
Това е и сезонът, в който най-много обичам да се разхождам из алеите на позапуснатата Борисова градина.
Тихо е, почти няма хора, листата са покрили земята с онази шарена и кърпена черга и лъщят от влагата.
Няма по-добро време и място да останеш насаме с мислите и настроенията си, да човъркаш с длетото на ума разни спомени, да си блъскаш главата над завладелите те проблеми, дилеми и всякакви битовизми.
Разходката из парка помага да възприемеш всичко някак по-спокойно, а и доста често решенията на какви ли не проблеми са ми се появявали точно в тези моменти.
Днес просто излязох да се разтъпча. Валя цяла седмица и въпреки че обичам дъжда, не беше особено разумно да се шляя под него, тъй като температурите бяха доста ниски.
В момента грееше слънце и от земята се издигаше пара, която правеше всичко някак по-мистично и нереално, а сл ...