" Мечтите са мое убежище, когато съм ядосана, и най-голямото ми удоволствие, когато съм свободна."
Мери Шели
I
Магазинчето за сувенири се намираше в малко френско туристическо градче. Там се продаваше какво ли не. Собственичката - жена на средна възраст беше осъществила мечтата си, която дълго бе носила в себе си. Шиеше дрехи и аксесоари, плетеше, изработваше бижута, рисуваше картини. Отделно от складове се снабдяваше с картички, сувенири, стенни часовници, вази и др. Всичко това се продаваше там. Като върл фен на книгите, естествено продаваше и книги, включително и тези, които тя самата беше написала и издала през годините. Над магазинчето жената живееше с дъщеря си и внука. Момченцето често слизаше при нея да си учи уроците, да рисува, да си играе и чете книжки. Баба му имаше усещането, че по-скоро той ще наследи един ден " бизнеса", отколкото майка му, която беше учен.
Сутрин, преди са отвори, си правеше разходки в околностите. Или вечер - след като затвори. Понякога - и с момчето. Искаше й се да му вдъхне любов към природата, да го научи, че тя е едно от малкото истински неща в живота. Събираха жълъди, съчки и шишарки - за подпалки за камината зимно време. Беряха билки - за подправки и за чай. Гъби не смееха, понеже не ги познаваха добре.
Понякога тримата ходеха на екскурзии в Италия и Испания. Обикаляха музеи и галерии, разглеждаха забележителности, плажуваха...
II
Беше пролет и беше валяло вече няколко дни. "Атмосферата е като в "Котка в дъжда" на Хемингуей" - мислеше си жената. В почивката беше излязла навън да си изпие кафето. Гледаше към небето и вдъхваше жадно свежия въздух. Вече не валеше, слънцето се показваше през облаците. Носеше се ухание на окъпан люляков цвят. Паветата на калдъръмената уличка блестяха.
И тогава го видя. Прозрачно човече! С големи, красиви, изразителни очи и дълги до кръста коси. Седнало беше на каменната поставка за голямата саксия с цветя до входа на магазинчето.
- Какво си ти?! - възкликна жената, когато си възвърна способността да говори.
- Аз съм водно дете. - отговори то - Дъщеря съм на царя на Океана. Живея в дворец на дъното, заедно с майка си, баща си и сестрите си.
- Как попадна тук?!
- Имаше торнадо. То ме увлече, дълго ме носи и накрая ме пусна тук. Но аз не мога да живея на сушата. Напече ли ме слънцето ще загина. Трябва незабавно да се върна! Освен това там е моето семейство и близките ми - обитателите на Океана. А най-добрите ми приятели са две китчета - братче и сестриче. Те също много ми липсват!
- Мога да те пусна в реката, която тече наблизо. Тя се влива в Океана. Така ще можеш да се прибереш у дома. Ще те сложа в кошницата за пикник, за да не те напече слънцето. Освен това ще те запозная с внука ми. Той много ще ти се зарадва.
III
Двамата вървяха, хванали дръжката на кошницата от двете страни. Беше разказала на внучето си за водното дете. То много се вълнуваше! Но щеше да се запознае с него едва на брега, преди да го пуснат в реката. Когато стигнаха и спряха на брега, водното дете излезе от кошницата.
- Винаги вярвай в чудеса! Никога не се отказвай от мечтите си, колкото и невероятни за изпълнение да са те! - каза водното дете на момченцето. - Представяй си, че вече са се сбъднали! И разбира се, работи за тяхното осъществяване всеотдайно и от сърце!
То се сбогува, благодари на спасителите си и заплува. Напред към дома, към роднините и приятелите си.
Двамата се прибираха към градчето с празна кошница и пълни сърца - бяха сторили едно добро дело! По пътя откършиха няколко росни разцъфнали клончета. Сложиха ги в изящна ваза, когато се прибраха. Те красиха магазинчето дълго след това и им напомняха за случилото се. Купиха от любимите си сладкиши, за да отбележат този паметен ден. Момченцето няколко дни рисува в скицника си поредица от рисунки, посветени на водното дете; как плува сред своите приятели, двореца на дъното на Океана, Царят и неговото семейство... Направи парцалена кукла - с дълги коси от светлосня прежда и големи очи от седефени копчета. Тя стана любимата му играчка и никога не се разделяше с нея...
© Радослава Антонова Все права защищены