Детинското в мен

*****

Адам стоеше легнал на дивана и държеше торбичка с лед на главата си, слушайки безкрайното мърморене на бившата си приятелка.

... „Как не те е срам? Как може така?" - повтаряше Мег и сякаш думите и обидите и нямаха край... Без да иска Адам се усмихна - никак не се беше променила. Той знаеше, че тя го презира и въпреки това го беше прибрала в дома си и набиваше като игли думите в главата му, пулсираща от махмурлука.

 -  ... алкохолно натравяне! Можеше да  умреш! Знаеш ли как се почувствах като ми се обадиха в 3 през нощта да ми кажат, че са те намерили до някаква пейка припаднал? Защо звънят на мен, а не на жена ти? Добре, че се свести  - сега е момента да те убия! Безсрамник! Глупак! Изкара ми акъла, егоистично копеле такова!...

Мег не спираше да го обижда, но Адам не я и прекъсваше - знаеше, че си го заслужава. Преди почти два месеца се бяха разделили, защото той и беше изневерил със съседката от долния етаж. Мег го беше намразила или поне така твърдеше. Сега сякаш, за да му го върне, спеше с различни мъже почти всяка вечер. Беше се превърнала в курва, за да го накара да се чувства зле и за да докаже, че може и без него и че може да е на всеки друг, но никога няма да бъде негова отново. Адам от своя страна се ожени набързо в изблик на гняв, за да и докаже, че може да бъде отговорен човек... "Странна двойка" - биха казали повечето хора.

- Защо се напи като свиня?

- Заради Виктория, заради теб и заради себе си... исках да забравя. - Адам наведе глава. - За съжаление забравих не това, което трябваше.

- О, моля те - не ме разсмивай! Напил се заради мен! Ха-ха... и защо заради Виктория? Не е ли добра съпруга!?

- Много добре знаеш защо се ожених за нея! Исках да ти докажа, че мога да се променя! Как да съм щастлив с тая бабичка като преди това държах в ръцете си най-сексапилното и красиво момиче в САЩ?!

- Това си е твой проблем! Да не се беше женил! - отсече Мег. - Който не може да плува, да не се съблича! Говори с уважение за жена си - тя те обича!

- Пфу... - отвърна Адам и отметна един рус кичур от очите си.

- Само един съвет - не отблъсквай и не наранявай хората, които те обичат! Защо просто не и кажеш, че не искаш да си с нея, а само и харчиш парите?

- Виж, не ми се говори за нея! Не знаеш какво е! Просто... просто осъзнаваш някои неща като се свестиш и разбереш кой си, къде си и какво си направил? - промърмори Адам.

- Оууу! И ти какво осъзна? Че си рус, женен нещастник?

- Че съм абсолютен кретен с малко мозък, който не беше осъзнал какво има и сега няма нищо,че си го заслужавам, че трябва да кажа на Вики, че така няма да станат нещата, че те обичам, колкото и да е странно, че трябва да се взема в ръце и да се опитам да стана човек, колкото и да е трудно... и... че ще те целуна!

И той го направи. Прегърна я силно и я целуна сякаш това е последното нещо, което ще направи някога. Последва силно избутване, Мег го събори от дивана и скочи на крака.

- Не те знам какво си осъзнал, но искам да осъзнаеш, че аз съм човек с ум, сърце и чувства - имаше всичко, което можеш да поискаш, но го изгуби, защото си лаком, а на лакомите деца една близалка не стига! Единствената причина да си тук в момента е, че аз притежавам поне малко морал! Не дърпай въжето прекалено много, защото ще се скъса! Не стигай твърде далеч и не си играй с мен! Аз мога по-добре!

След тези думи Мег замълча и ядосано седна пак. Адам стоеше сякаш си е глътнал езика. След известно време мълчание той продума:

- Ъъъ, мисля, че ще мога да стана и да се добера до вкъщи.

- А, не, лежи си. - отвърна тя.

- Извинявай, че те целунах - няма да се повтори.

- Не се извинявай за нещо, за което не съжаляваш наистина.

- Вярно е, че не съжалявам - отвърна той. - Но знам, че ти не го искаше и затова се извинявам. Както искаш го приемай.

- Ха-ха! - изсмя се Мег. - Адам, Адам, Адаам... като отворена книга си ми. Ти ли, човекът без грам самокритичност и чувство за отговорност ще се правиш, че ти пука за това какво мисля аз или ще говориш за мен и моите чувства?! Ако ей сега се съблека и заключа вратата, дали ще те интересува какво мисля за теб? Не, нали? Спри да си миеш ръцете с приказки за моите чувства и да се правиш на такъв, какъвто не си!

- Добре де, тъп съм - това е ясно, нетактичен още повече, но това не означава, че не ме интересува как се чувстваш или какво мислиш! Не съм животно - и аз мога да мисля! - развика се Адам. - Не искам нищо от теб - знам, че не можеш да ме понасяш, благодарен съм за торбичката лед и само едно нещо ще те те помоля - извикай ми такси, аз си тръгвам! Никой никога няма да може да се промени покрай теб или да ти докаже, че е различен! И знаеш ли защо? Защото ти няма да му позволиш.

   Адам скочи от дивана с бясно изражение, тръсна торбичката с лед върху масата и въпреки ужасното главоболие се насили да се задържи прав. Мег го изгледа с леден поглед, стана, заключи вратата и каза:

- Съблечи се! Не ме гледай така, хайде - по-бързичко!

- Ама... - заекна Адам.

- Без „ама"- съблечи се! Искам те тук, сега и веднага!

Адам продължаваше да гледа като ударен от гръм. Какво и ставаше? Какви игри пак играеше? Мисълта му беше прекъсната... Мег се приближи до него и започна да го целува, опитвайки се сякаш да го задуши. Адам спря да мисли,възбуден от прекрасното и тяло търкащо се в неговото. Посегна към блузата и, но така и не я достигна. Мег се отдръпна с нагла усмивка, събори го на дивана и отключи вратата.

- Жалък си, Адам! Жалък си.

Той не можеше да изрече нито дума. Мег му извика такси и го изпроводи до вратата. Усмихна му се още веднъж и затвори.

*****

Оттогава мина много време и много мъже минаха през леглото и за по вечер-две. Никой не се задържаше за повече.

Беше късно вечерта в неделя... Мег току-що се беше прибрала след поредната изморителна смяна на работа и само си мечтаеше как ще влезе в банята и топлата, ароматна, приятна вода ще я облее и ще измие от нея мириса на препарати и химикали. Студената, неприветлива лаборатория беше затворена чак до вторник и тя щеше да си почива пълноценно пред телевизора както винаги.

******
По навик хвърли чантата си още на шкафа и събу обувките със замах. Отиде в хола, отвори вратата на терасата и с изучено движение запали цигара. Димът я успокояваше и упояваше. Нищо не можеше да развали тази прекрасна неделя вечер... различни формички се образуваха от пушека, но бързо бързо изчезваха прогонени от хладния ветрец. Луната се беше скрила срамежливо зад няколко облака, а по влажния тротоар нямаше жива душа. "Прекрасен край на работната седмица" - мислеше си Мег и разпускаше косата си. Загледа се в уличната лампа, но сама не знаеше какво е привлякло вниманието. Светлината трепкаше и хвърляше сенки по паважа. Беше сигурна, че е видяла нещо или някого ,но все пак не се замисли,а се прибра и влезе в банята. Напълни ваната,запали няколко ароматни свещи и се отпусна в топлата вода. Нямаше по-блажен миг от този за нея. Чу се „пук" и лампата изгоря. В банята бяха само Мег и тъмнината... какво повече можеше да иска? Една мисъл се приплъзна в главата и, но тя я раздразнено я прогони. Излезе от ваната гола и мокра и невъзмутимо легна в сатенените си чаршафи. Прокара ръка през косата си и стана да се облече. Климатикът беше настроен на ниска температура и студа я караше да изтръпва. Навлече набързо една нощничка и се сгуши между чаршафите. Нещо обаче не я оставяше да спи. Имаше чувството, че не е сама в стаята. Припомни си дали е заключила вратата, но не беше сигурна за това стана да провери. Коридорът беше тъмен, тя намери опипом ключа за лампата и светна. Вратата не само не беше заключена, а беше и леко открехната.
- Ух, много филми си гледала! - каза тя сама на себе си.

Прекоси отново коридора и се сгуши под чаршафите мъркайки от щастие. Затвори очи и зачака прекрасния миг на унасянето. Нещо не я оставяше намира. Чувството, че някои от някъде я наблюдава беше изключително неприятно. Зави се по-добре, почувства се по-защитена, но някак си не можеше да заспи. Усети как нещо натежава върху матрака до краката и, сякаш някой е седнал. Замръзна за миг... мислеше си, че си въобразява. Повдигна глава леко и за малко да изкрещи. На леглото и беше седнало малко момиченце и я гледаше с големите си, искрящи очи. Изглеждаше безплътна.

- Коя си ти?! - извика ужасена Мег. - Как влезе тук?

- Здравей, Меги, не ме ли помниш?

Думите замряха в гърлото на домакинята. Очите и се разшириха от ужас,но тя отново не извика. Знаеше кое е момиченцето с бялата рокличка, чупливата светла коса и големите, искрящи очи - това беше тя преди повече от 15 години - нейният образ на 8-годишно дете.

- Но... но какво? Ти? Как? - заекваше тя.

- Аз винаги съм била тук, Меги. Просто ти ме прогони и аз исках да се сбогуваме. Е, довиждане! - момиченцето се изправи и тръгна безплътно към вратата.

- Чакай! - извика Мег. - Спри, моля те! Обясни ми!

Детето спря, обърна се и отново седна без да я поглежда.

- Да ти кажа честно малко съм ти обидена! - каза тя.

- Но защо? И как така си била тук?

- Нали знаеш израза „ти уби всичко детско в мен". Е, аз бях детското в теб, но е време да си вървя. Ти не си това, което беше.

- Но аз още съм дете тук, отвътре! - проплака порасналата Мег.

- Не е вярно. Не си. Беше дете, или по-скоро беше запазила детето в себе си, но го прогони. Прогони го с всичко, което вършиш напоследък. Кога за последно си се будила сама, без различен мъж в леглото и си поглеждала през прозореца към слънцето с онази благодарствена молитва, на която те научи баба ти? Кога за последно прегърна кучето пред телевизора? Кога за последно нахрани гълъбите в парка и каза „Добър ден" на възрастните хора по пейките? Кога?!...

- Млъкни! - извика Мег. - Моля те, млъкни! Аз съм същата, същата съм! Просто искам да забравя Адам... и... и се разсейвам.

- Като спиш всяка нощ с различен?

- Той ме нарани!

- Да, знам, усетих. - каза малката Меги. - Той нарани теб, ти уби мен... как се казваше - верижна реакция?

Порасналата Мег се разплака, падна в краката на момиченцето и я погледна с насълзени очи.

- Моля те, не си отивай! Моля те, стой до мен! Не ме напускай, съживи се, имам нужда от теб! - хълцаше тя.

- Ти си единствената, която може да ме върне. - каза момиченцето и излезе.

******

Мег се събуди плачейки. Скочи в леглото и се огледа. Спалнята и приличаше на взривен склад - всякакви опаковки се валяха по пода, мръсни забравени мъжки дрехи на някой от еднодневките и, нейни дрехи, хавлии... Тя разтърка очи - защо беше толкова тъмно? Да, вярно, щорите... Стана от леглото и ги вдигна. Слънчевата светлина нахлу в стаята и я заслепи. Мег се усмихна и погледна към слънцето.

-  Благодаря на Господ, че ме е дарил с още ден живот, че ми дал шанса още веднъж да видя слънцето... - шепнеше тя.

После запретна ръкави, разчисти пода,хвърли всичко за пране, оправи си леглото, изми се и излезе. Вятърът разпиля кестенявата и коса по раменете. Мег се усмихна и се насочи към парка. Каза „Добро утро"  на продавачката на закуски, която беше там откакто се помнеше и си купи не една, а пет кифлички. Зави се по-добре  в якето си и продължи по улицата. Стигна до парка и отиде при шадравана. Три просещи деца както всеки ден, отново стояха там. Мег им подаде по една кифличка и те ги поеха с треперещи ръце, гледайки я с благодарност право в очите. Тя се усмихна отново, седна на една пейка и хранейки гълъбите, побъбри с един старец, който си нямаше компания. Така този ден премина бързо и неусетно, сякаш не бяха часове, а минути. Мег имаше чувството, че животът се е върнал във вените и. Всяко вдишване, всяко мигане, всеки удар на сърцето и я караха да се усмихва и да се чувства все по-жива. Беше започнало да се свечерява, когато тя се запъти отново към дома си. Вятърът беше станал по-силен и свиреп. Студът се усилваше, но Мег не му обърна внимание. Внезапен порив издуха шалчето от врата и и го прати към отсрещния край на улицата. Тя се затича да го улови и едва не събори една възрастна жена с бели коси.

- Извинете! Не ви видях! - каза Мег.

Жената не каза нищо, подаде и шалчето и я погледна. Големите, искрящи, до болка познати очи на старицата, се впиха в нейните и тя поклати глава.

- Всеки заслужава втори шанс, Меги, дори тези, които ни нараняват силно или дори ни убиват. Ти съживи малката Меги в себе си, сега е време да пробудиш сърцето си.

Мег заекна. Опита се да каже нещо, но жената беше изчезнала. Никога преди не я беше виждала, но и се струваше много позната сякаш всеки ден я виждаше в огледалото. Тя взе мобилния си от джоба, набра няколко цифри и зачака.

- Ало? - чу се глас отсреща.

- Адам? Ти ли си?

- Мег?

- Да, аз съм.

- Какво има? - гласът беше притеснен, треперещ и несигурен.

- Знаеш ли, днес срещнах една стара позната и тя ми напомни нещо - всеки заслужава втори шанс...