Това момиче не беше като всички. Една сутрин я намерихме седнала на последния чин да си скубе веждите. Класният влезе и ни я представи - Изабела от Русе, преместили са я, от днес ще учи с вас. Хм, преместили са я! Целият клас я загледа, а тя преспокойно си отскубна най-дългия косъм, прибра пинсетата и огледалцето, и се изхили: "Кво ме зяпате, бе, не съм преместена, изключена съм!"
Зажужахме като пчели. Негласно правило в училището беше класът на художниците да е "най-освободен", сиреч да пушим в междучасията в котелното, да бягаме от час само ако всички са съгласни и да се събираме тайно по квартирите да слушаме западна музика. Запазена марка ни бяха чарлстон панталоните, дългите пуснати коси и шарените ризи. Беше в началото на седемдесетте, нямаше откъде да сме чули за хипитата или за войната във Виетнам, но по някакъв невидим и безгласен начин модата и новата музика достигаха и до нас. Да се влачим на тумби с шарените си дрехи като папагали и да се репчим на милиционерите - горе-долу ...