Седях излегнат на едно тапицирано канапе в дома на Писателката. Много удобно канапе, всеки път, когато й ходя на гости, се излягам на него. Подреждах зелени квадрати в кръг. Бях меланхоличен, тъжен дори. Изгубих една от любовите си. Вярно че имам шест други, но с тази си отиде едно късче от сърцето ми, което ще ми липсва винаги или поне в следващите няколко години, помислих си. Много обичах това момиче. Докато потъвах все по-дълбоко в меланхолията си, Писателката влезе в стаята и седна на едно друго канапе вляво от мен. Не ми донесе мляко с джинджифил и канела, не ми даде шоколад. Писателката не правеше така, тя успокояваше с истории, освен това много обичаше Изгубената ми любов и вътрешно ме обвиняваше, че съм я оставил да си отиде. Не ми го каза, разбира се. Писателката не правеше така. Тя разказваше написаните си истории:
Вчера отишла в едно кафене. Липсвало й вдъхновение, но много й се пишело. Решила, че в кафенето ще се вдъхнови. Седнала на една малка маса, но не в ъгъла, Писателк ...