Влязох  предпазливо в дома на Писателката. Бяха ме предупредили, че моментът не е подходящ за посещения, но изпитвах толкова силно желание да я видя, че нищо не можеше да ме спре. Какво пък, ако я заварех с любовника ù, просто щеше да ме изпъди.

 Но това, което заварих, беше абсолютно неочаквано. Писателката стоеше с гръб към мен, наведена срещу едно огледало и тихо му говореше. Огледалото на Нарцис – бе ù го подарил един влюбен моряк, докато била на пътешествие с баща си. Била на шестнадесет. Обикновено го държеше върху любимия си скрин в спалнята, покрито с кадифена покривка. Не беше голямо, може би колкото половин табла за игра. Имаше дървена рамка, резбована с горски нимфи и боядисана в златно. Беше много красиво огледало, но не това бе впечатляващото в него. Бях един от малцината, комуто Писателката бе разкрила истинската му способност – а именно – да говориш с отражението си. Всъщност точно по този начин Нарцис се бе влюбил в себе си – благодарение на огледалото, а не на езерото. Знаех, че Писателката го ползва изключително рядко и не бях сигурен дали да поздравя, да остана, или просто да си тръгна незабелязано.

  Реших да остана, Писателката с нищо не бе показала, че е забелязала присъствието ми. Говореше съвсем тихо с огледалото и от време на време се разсмиваше. Излъчваше такова спокойствие, че дори присъствието ù бе достатъчно, за да подчини хаоса в душата ми.

  Разговорът между Писателката и отражението ù продължи още час. Аз лежах на почти моето канапе и галех лениво котката, която отново се бе излегнала на гърдите ми. Накрая на разговора една ръка се протегна от огледалото, погали Писателката по лицето и уви около пръстите си един кичур от прекрасната ù разпиляна коса. Писателката се смути и ръката се стопи във въздуха. След това огледалото бе покрито с кадифена покривка. Доколкото знаех, Писателката не бе позволила на никого да го използва.

  Тя се обърна към мен и като подпря брадичка на ръцете си, попита:

 - И за какво си дошъл днес?

 - Ами, днес е последният ден на лятото иии знаеш... – знаеше, разбира се, и изобщо не беше нужно да ù казвам как се чувствам днес. Беше ми непоносима мисълта, че лятото си отива. Веднъж и завинаги. Разбира се, знаех, че ще дойде друго. Но то ще бъде именно друго, а не същото. А това щеше да си остане в спомените завинаги. И това ме натъжаваше ужасно. Но тази година беше различно. Тази година имаше нещо специално.

  - Знаеш ли, ще ти направя горещ шоколад, нищо, че не му е сезона. – излезе от стаята и котката тръгна веднага подире ù. Останах сам в стаята с огледалото. Вътрешната битка, уви, беше срамно кратка. Огледах се като крадец и боязливо повдигнах единия крайчец на покривката.

  Отсреща, за мое най-голямо разочарование, ме гледаше игривата ми сянка. Начумерих се. Писателката явно ме бе подвела. А сянката ми дъхна на огледалото и когато то се изпоти, тя написа с пръст:

 “Тя е златната нишка, която ще свърже твоето лято с твоята есен.”

  Когато Писателката се върна с две чаши димящ горещ шоколад, вместо благодарност, ù заявих, че ме очаква наа.й-прекрасната ми есен.