Средата на пролетта ....
днес реших да се поразходя в парка, да събера слънцето в ръцете си, прокраднало се през клоните на дърветата, да вдишам ухания идващи от всички страни, да се заредя с нови сили и свежи мисли, като се отърся от старите, особено тези по-трудно преодолимите и нелицеприятните, с които ми се наложи да се сблъскам в тези години.
И така, в крак с ритъма на тази вълшебна хореография от цветове, аромати, съзерцания … се вглъбих в свой търсещ полусън. Хем в реалността, хем си прекрачил през прага на някакво солидарно интелектуално измерение.
Търсиш отговори, но не задаваш въпроси, а само насочваш мисълта си да ги попие от някъде като хрумка, да ти просветне и да те разтърси отвътре, от това имаш нужда. От нещо по-силно! Вероятно навън сред природата човек получава някакво откровение, но защо рядко прибягваме до този способ, дали бягаме в същност от някакви истини, от отговорите. Дали затова все отлагаме срещата със себе си, а от тук и приемствеността от която се нуждаем, вече остро.
Зная, страхливците бягат от опровержение на заблудите си, защото се оказва, че илюзиите са спасителният пояс с който се живее по-лесно и удобно! Можеш да се справиш с всичко, само не и с това, че реалността е неподвластна на нашият контрол и управление!
Чудо!
…. И защо ни се налага да усещаме как понякога всичко ни се изплъзва из между пръстите и точно в момента, в който ги събираш в шепи, за да задържиш движението или да забавиш времето, за да го насочиш натам, накъдето се виждаш спокоен и в мир със себе си, точно в този момент го изгубваш, всичко изчезва! Дали защото много искаш да задържиш щастливи периоди от живота си или е някаква непонятна шега, която като острие ти се забива, отвратителна и ужасяваща.
Как може човек да преглътне загубата на близки хора, позиции, които са му превес за благоразумие и простодушна чистота, почвата под нозете му, миговете на детското му блаженство пренесени във времето от сърцето и всичко онова, което вече нямаш – родителите си, хората, които обичаш, пуснали корени в него! Отиват си, без да си готов!
Трудно се справяш с дилемата на живота, която поставя на изпитание не един човек, а според личното му съзнание поставя на изпитание цялата му вяра, надежда и любов, за да е същият след бурите ограбили него, съня му, за да е цял, а не проклет или обезобразен!
И докато крачех потънала в своето самородно царство (отвътре и отвън), съзрях една приканваща ме вълшебна идилия, която ме откъсна от мене самата, една величествена хармония между песните на птиците и наситените ликуващи примамливи цветове - по-ярки от обикновено, по-нежни и гальовни след дългите студени, и натежали от грохота на сивотата къси от към светлина дни, по-докосващи и галещи сетивата ни, а оттам и душите жадни за съприкосновение с великото благо на света - живеца на Живота!
Да! Животът! Този здрав исполин свързващ световете и прокарващ силата, и волята на духа да изгражда всяко измерение чрез съзнанието си, чрез емоцията на будната си душа, чрез своето откровение и съзидание, да твори и да рисува планети и звезди, да ги събира и да ги разделя, за да има развитие за цялостната логична закономерност събрана на моменти тук и там или никъде, но някъде!
Усещам тази жар отвътре водеща до дързост, този тих пронизващ ентусиазъм и тази чутовна смелост на същността ни! Една идилия повсеместна, една художествената хармония! Цветущ танц на благополучието, великолепие облечено с красота, радост, упование, безпределни хоризонти и възможности!!!
Виждам необятната красота побрала хиляди съдби и проявления, виждам донякъде замисъла, промисъла и разбирам, че нищо не е изгубено, нищо не е напразно и излишно!
Вярвам в образа, не в отражението и затова зная, че и отвъд сетивата ни - Живот има!
ЛЪЧИСТА
© ЛЪЧИСТА Все права защищены